ZAGADKATA.INFO

Don't Worry, Be Happy! Или как да постигнем всичко, което искаме.

Живот на ръба

Живот на ръба

      Прибрах се вкъщи напрегната и зверски уморена. Бях на ръба на изтощението. Приготвих набързо вечеря и седнах пред телевизора. Неусетно съм задрямала. В един момент чух гласа на дъщеря ми:

– Мамо! Телевизора отново те гледа! Помисли ли каква история ще разкажеш утре?

Бях забравила за посещението в училище. Всяка седмица в класа на синът ми и дъщеря ми /те са  близнаци /, се организираха беседи с родителите, нещо като открит урок, в който предварително избран родител разказваше за своето детство, младост и как е успял да се реализира в живота. Беше доста поучително за подрастващото поколение. Всички родители, включително баби и дядовци, както и децата бяхме станали като едно голямо семейство. Различни истории и гледни точки, все нещо щеше да влезе в главите на 14 годишните тийнейджъри – бунтари. 

  –  Мисля да разкажа историята на моя живот. Вие с брат ти знаете много от нещата, но все пак не е лошо да ви кажа и това, което таях в сърцето си с надеждата никога да не излезе наяве.   

  –  Какво толкова криеш? – попита синът ми – Ние знаем всичко.

  –  Едва ли знаете, че имаше период от живота ми, в който пиех, дрогирах се и имах безразборни връзки. Бях бунтар, който беше стигнал до дъното на своя упадък.

  –  Не мога да повярвам, че улегналата и стабилна жена, специалист по онкологични заболявания е била наркоманка – каза дъщеря ми.  Ти никога не си била лоша, винаги можем да разчитаме на теб. Може би наистина не знаем всичко. Винаги ни даваш информацията по малко. Нямам търпения да чуя цялата история. Между другото поканихме и баба и дядо на срещата. Нали нямаш нищо против?

  –  Нямам – казах аз – тази история засяга и тях.

  На другият ден станахме рано. Цяла нощ не можах да спя от напрежение. Чудех се дали моята история ще бъде приета от децата и техните родители. Дали трябваше да казвам всичко, как да се защитя от евентуални нападки. Трябваше да излея душата си пред толкова непознати хора….Не смеех да споделя с близнаците, за да не ги обезкуражавам. Трябваше да съм силна в името на децата си и да се изправя пред демона, който ме гледаше в огледалото.

  Тръгнахме за училището, усещах главата си натежала и всяка фибра от тялото ми трепереше. Влязохме в залата и  зачакахме да се съберат всички. След известно време близнаците ме представиха на останалите. Имах чувството, че съм герой от анимационен филм – някой се опитваше да ме разтяга и усуква, да ме гори с невидим огън. Но трябваше да споделя с децата си и техните съученици, защото и те биха могли да попаднат в капана на живота, от който е много трудно да се избяга. Станах и започнах с треперещ глас да разказвам моята нечута досега история.

………………………………….

   Бях будно и добро дете. За радост на родителите ми предпочитах компанията на книгите и компютъра пред тази на връстниците ми. Четях всичко, което ми попадне пред очите – от научнопопулярна литература до фантастика. Имах една мечта – да стана лекар. Да лекувам неизлечимите болести и да давам надежда на другите хора, да им помагам в трудните моменти. Споделях тези неща с родителите ми, но намирах утеха само от баща ми. Моята майка беше винаги заета със своите дейности и не ме чуваше. Как ми се искаше да изкрещя: „Мамо чуй ме. Аз съм тук и имам нужда от твоята подкрепа, обърни ми внимание!”. Когато се опитвах да споделя нещо с нея, винаги намирах нейната опозиция. Бях едно малко момиче, което имаше мечти и страхове, които нямаше с кого да сподели. Карахме се за най- малкото нещо, защото моята властна майка искаше да ме подчини на нейната воля. Казваше ми какво е най-добре за мен, как да се обличам, как да се храня, какво да харесвам. Да, съобразявах се с нейните насоки, нали ми е майка и знае какво е добро за детето й. В крайна сметка намерих отдушник на моите терзания – баба ми. Тя беше най-добрата ми приятелка, споделях всичко с нея, както и тя с мен. Говорехме си за най-различни неща, както за ежедневни проблеми, така и за важните неща от живота. Тя ми даваше съвети как да се справя с трудностите, казваше ми, че скоро ще ми дойде първия цикъл и това е нещо съвсем нормално и да не притеснявам. След време пак тя ми обясняваше за първата целувка, за любовните трепети, говорехме без свян за секса. Винаги беше до мен, независимо дали за хубаво или лошо и аз бях на седмото небе от щастие.  Изживях едно нормално детство, благодарение на моята баба. Не след дълго радостта ми беше помрачена…. Баба ми почина. Като всяко дете се радвах на дребните неща и не мислех философски. Не си задавах въпроса, какво става когато някой умре. Бях на 15 години. Един ден се върнах от училище и в къщи цареше гробна тишина. Майка ми и баща ми не смееха да ме погледнат. 

  След смъртта й не бях на себе си. Всяка нощ сънувах огньове, които се опитваха да ме сграбчат със съсухрените си ръце. Събуждах се обвяна в сълзи, с мисълта, че трябва да преживея още един ден без любимия ми човек. Исках да споделя с някого, но с кого? Бях сама сред много хора!  Всяка нощ се отваряха вратите на моята самота, чаках зората да гръмне от порой. Нищо не се случваше  и пред мен отново заставаше познатата празнота. Самотата ми раждаше песен, започнах да пиша стихове, в които описвах болката си, стигнала зенита. Бях отчаяна, започнах да мисля за самоубийство…. докато един ден в моя клас не дойде нова ученичка. Тя беше различна – имаше странна прическа – боядисана в различни цветове, изтънена и падаща пред очите й. Лицето й приличаше на игленик – имаше пиарсинг на   веждите, носа, устата, ушите. Носеше тъмни дрехи, впити в нея, кецове и шапка. Гримът е беше много наслоен и фрапиращ. Слушаше пънк и уейв. От цялата  й визия крещеше отчуждение и ярост.  Казват, че противоположностите се привличат. Аз – плаха и затворена в себе си  и Милена – моето друго аз, което стоеше в обратната страна на огледалото. Най- сетне имах приятелка. Вече имаше човек, който ме уважаваше и изслушваше. Споделяхме всичко една с друга. Съучениците ми страняха от нея, класната ми говореше, че Милена е пред изключване за лошо поведение. Много често влизаше в конфликт с учителите, отговаряше най-безцеремонно, опитваше се за си извоюва всичко с насилие и заплахи. Ставаше по време на час  и започваше да се разхожда, подиграваше  се по всякакъв начин с учителите. Имаше случай да идва на училище в нетрезво състояние. Само с мен не се държеше така. Милена беше една наплашена и ранима  душа, отрасла по домовете за деца без родители. Пиеше, пушеше, правеше всякакви дивотии, но казваше, че един ден ще стане порядъчна жена и ще има най-доброто семейство. Мечтаеше за собствен дом, деца, за голямата любов. Бяхме заедно навсякъде. Милена ме съветваше, че от училището полза няма. Бягахме от часовете и ходехме по кафетата. Харесваше ми този начин на живот. Най-после можех да бъда волна птичка, нямах задръжки и предразсъдъци, живеех за момента. Пропуших, започнах да употребявам алкохол, смених си визията. Е, разбира се, понатрупах неизвинени отсъствия, развалих си успеха, но какво от това, нали бях щастлива. Но това поведение не се нравеше на класната ми. Няколко пъти тя се опитваше да разговаря с мен, но резултат нямаше. Обещавах, че ще се променя, но вътрешно си казвах, че това е моя живот и той ми харесва. Бях на 16 години и си мислех, че живота е пред мен. След дълга борба с новото ми „аз”, класната ми беше принудена да разговаря с родителите ми. В началото бяха упреци и скандали, след това започнаха молби и увещания, но полза отново нямаше. Майка ми често повтаряше, че Милена ме е обсебила и нищо не е останало от доброто същество, което бях. Както винаги се съгласявах с нея и продължавах да се държа нагло и арогантно. Скоро Милена беше изключена от училището за лошо поведение и поредния побой над моя съученичка. Продължавахме да се виждаме и да живеем в един огледален свят. Мислехме, че по този начин ще покажем на света, че ние сме различни, че сме личности. Бяхме бунтари, негодувахме срещу всичко и срещу всички. Не усещахме как затъваме в подвижните пясъци на собствената си глупост.  След няколко месеца аз също напуснах училище. На въпроса на майка ми ” Какво стана с твоите мечти и стремежи, нали искаше да успееш в живота и да станеш лекар?”, аз отговарях, че „Това е моят живот и ще го живея, както намеря за добре.” Вече нямах мечти, живеех в един омагьосан свят, от който не можех да се откъсна. С Милена започнахме да пушим трева, след това минахме на кокаин, ходехме по купони, на които намирахме единствено наркотици, музика  и безразборен секс.  Проваляхме си живота и не мислехме, че един ден горчиво ще съжаляваме. Наистина бях като обсебена, мислех само за поредния купон, на който щях да се надрусам и да задоволя плътските си страсти.  Докато нещата не се промениха коренно. Влюбих се.

  Времето минаваше, моите съученици бяха последна година. Всички се вълнуваха за предстоящия бал, искаха да кандидатстват. Поканиха ме на бала. Споделих с Милена, тя се изсмя подигравателно и  каза, че само ограничените хора ходят по балове. „Какво ще правиш там? Няма да има пиене и дрога, едва ли ще се чувстваш добре.” Някъде дълбоко в мен се обади старото ми „аз”, което бях заключила с хиляди катинари. Чудех се дали да продължа досегашният си начин на живот или да се върна към обичайните занимания на хората на моята възраст. Осъзнавах, че бях стигнала до дъното на своя упадък и  в един момент можех да се озова в моргата от свръхдоза.  Реших, че ще отида на бала на съучениците си, колкото и неудобно да се чувствах.

  Два-три месеца не исках да контактувам с Милена. Абстиненцията ме разяждаше отвътре като червей ябълка. Не знаех на кой свят съм и дали ще издържа на нечовешкото мъчение. Не бях  пила и не бях се дрогирала от 2 месеца. Но жертвата си струваше – вече нямаше да бъда дупката в петата на обществото. Много ми помогна моята нова приятелка – Албена.

  Вече бях нормално 18 годишно момиче, което беше върнало своите мечти и стремежи. С Албена бяхме на седмото небе от щастие, но тя беше разочарована, защото деня преди бала се беше скарала с приятеля си. Чудеше се кой да покани на бала за свои кавалер в последния момент. За мен нямаше проблем, че съм без кавалер, защото не държах толкова на това, а и се бях уверила,че мъжете са най-долното племе. От досегашните ми връзки, нямаше един който да   държи на мен и да ме обича. 

  Сутринта в деня на бала, Албена се обади и каза, че вече има кавалер – братовчед й.

Денят премина в подготовката за бала. Вече се бях облякла, когато майка ми влезе в стаята ми. Тя ме погледна и се разплака:

  • Моето момиче! Приличаш на принцеса от приказките. Толкова си красива и изящна! Ще ми простиш ли, че бях толкова лоша майка и заради мен изпадна в едно безпомощно състояние? Наистина съжалявам за всичко и ти обещавам, че от тук нататък, ще ти бъда най-добрата приятелка – добро или лошо. Винаги ще можеш да разчиташ на мен!

Към нас се  присъедини баща ми, тримата стояхме прегърнати и плачехме.

  – Аз също съжалявам и не се притеснявайте, вината не е само ваша. – промълвих едва чуто.

  В този момент на вратата се звънна и прекъсна нашето уединение. Бяха фризьорката и гримьорката. Бях забравила, че след няколко часа е моят абитуриентски бал.

След известно време дойдоха гостите, родителите ми бяха най-щастливите хора на планетата. Виждах слънцата в очите им, усмивките не слизаха от лицата им.

  Вече беше време да тръгваме. С Албена се бяхме разбрали да минат да ме вземат и заедно да отидем  до училището. Вече нямах търпение да чуя познатия звън на входната врата. Най-сетне Албена дойде, заедно с братовчед й.

  • Здравей, аз съм Димитър- братовчед на Албена и неин кавалер за тази вечер. Много ми е приятно! – каза Митко.
  • Здравей, аз съм Богомила, за приятелите Мила, казах развълнувано.

  Не можех да сваля очи от него – едновременно красив и скромен, улегнал и по детски наивен. Какво се случваше с мен? Дали това не беше моята първа любов?

  На бала Митко беше неотлъчно до мен, като не забравяше, че е кавалер на Албена. Беше невероятно галантен и към двете. По-късно разбрах, че той е малко по-голям от мен – на 21 години. Другото невероятно съвпадение, от което останах без думи, Митко беше студент по медицина. Дали съдбата не се опитваше да ни събере?

  Балът свърши, Митко изпрати Албена до вкъщи.  Останахме двамата. Попита ме дали искам да пием по едно кафе. Разбира се, че нямах нищо против. Не разбрахме кога бяха минали няколко часа. В заведението започнаха да ни гледат като натрапници, които почти не поръчват. Говорехме за най- различни неща. Митко беше невероятен събеседник. За първи път, след като почина баба ми, бях невероятно щастлива. Можех отново да говоря с някой, без да се притеснявам,  да кажа  всичко, което искам и най-важното – да бъда изслушана. 

Прибрах се в къщи към 8 часа сутринта. Митко ме изпрати и си разменихме телефоните. Разбрахме се да се чуем следобед, за да се видим вечерта. На вратата ме посрещнаха родителите ми. Бях много развълнувана. Започнах да им разправям как е минал балът и какво се е случило. Не бях много сигурна дали Митко ще се обади.

– Не се притеснявай – каза майка ми – всичко ще бъде наред. Той ще ти се обади и отново ще се видите.

  За първи път бяхме майка и дъщеря, две изстрадали сърца, които жадуваха за нежност и топлина. Най-сетне бяхме приятелки.

След известно време чух жадувания телефонен звън. Беше Митко. 

  Влюбвах се в него безрезервно и страстно. Приличаше на гръцки бог, дълбоките му кафяви очи гледаха замислено. Усмихвайки се появяваха две трапчинки на бузите, които приличаха на  малки заливчета. Продълговатото му лице беше едновременно мъжествено и  по детски красиво.  По челото му падаха непослушни кичури от кестенявата му къдрава коса.  Дали го обичах- думите бяха слаби. Без него бях самотна и ограбена, той трябваше да е до мен, за да съществувам. Неговите устни ми откриха пътя към любовта, ръцете му бяха като бяла котка в нощта, а кафявите му очи ме предадоха в плен. 

  С негова подкрепа успях да завърша средното си образование. След около две години разбрах, че съм бременна. Като му казах, той беше най-усмихнатия и най-лъчезарния мъж. Беше невероятно щастлив, че ще имаме бебе. Направихме голяма и разкошна сватба. Грижеше се за мен.  Стараеше се по всякакъв начин да ме развлича, защото бях изпаднала в депресия. След поредния преглед при лекаря се оказа, че ще имаме близнаци-  момче и момиче. 

  След като се родиха децата, Митко помагаше много. Независимо, че имаше изпити, той прекарваше безсънни нощи с децата, за да мога аз да поспя. А бебетата ревяха денонощно. Бяхме уморени, но щастливи.

  Докато един ден съдбата не ни изигра лоша шега. Митко беше хванал някакъв вирус –главоболие, повръщане. Мислехме, че ще мине като всеки вирус за няколко дни. Но той се влошаваше. Започваше да става объркан, губеше контрол върху мускулите си. Положението ставаше все по-лошо, той започна да припада, появиха се проблеми с белите дробове, сърцето. Няколкократно го умолявах да отиде на лекар, но той все казваше че ще се оправи. Накрая успях да го да го придумам да си направи пълни изследвания. Отидохме в болницата, с майка ми обикаляхме нервно по коридорите, докато той беше по кабинетите. След известно време лекуващия лекар ни извика и ни съобщи чудовищната новина, Митко беше болен от левкемия в остра форма и му оставаха няколко месеца живот. Започна процедура по химиотерапия. Пробвахме с присаждане на стволови клетки в Италия. За известно време бях обнадеждена, докато той отново не започна да се влошава. Организмът му беше отхвърлил нашествениците. Не издържах да гледам  как Митко страда и бавно гасне. След три месеца моят любим съпруг почина. 

  Изведнъж светът ми се разпадна. В сърцето ми имаше мрак и тишина, мъчеше ме огромна тъга и болка. Спомнях си първата целувка, горещите страсти. А сега дъждовните капки се сливаха с горещите сълзи. Единствената ми утеха бяха децата. Всеки път като ги погледнех, сякаш виждах него- същите дълбоки кафяви очи, които никога не лъжат, същите трапчинки като малки лагуни. 

След дълги терзания реших, че трябва да продължа да живея в името на децата. Те трябваше да имат майка, която да им помага,  когато имат всичко или от всичко са лишени, когато са наранени или обидени, когато са щастливи. Те не трябваше да минават през всичките кръгове на ада, както аз направих. Казах си, че ще им бъда и майка и баща и каквото мога ще им дам, каквото и да ми струва. Майка ми и баща ми бяха неотлъчно до мен. Докато бях в криза, се грижеха за децата. Помагаха ми финансово и морално. Беше минала около година и половина и аз вече почти бях стъпила на краката си. Започнах да си връщам предишната самоувереност. Кандидатствах медицина и за радост на всички около мен бях приета и то специалност ”Онкология”. Завърших с отличие и бях на специализация в Италия. Там са най-добрите онко специалисти. В момента работя в най-голямата онкологична болница в България.

  С тези думи завърших разказа си. В залата цареше гробна тишина. Чуваше се само слабото хлипане на майка ми и баща ми. Погледнах през прозореца. Стори ми се, че видях Митко. Той ме гледаше нежно и като че ли очите му говореха вместо него. Чувах меденият му глас:

  – Мила, гордея се с теб! Ти успя да живееш заради всички и най – вече заради мен. Живееше, за да направиш хората щастливи, да подадеш ръка на нуждаещ се. Ти даде частица от душата си, запали не една искра. Ти живя, за да пробиеш в мрака. Ти направи от децата ни добри и честни хора. Ти сбъдна своята мечта. Мила, продължавай да раздаваш окървавеното си сърце и душа. Обещавам ти, че един ден отново ще сме заедно и вече никаква сила няма да ни раздели.

  Продължавах да гледам през прозореца, образа на Митко беше изчезнал. Взирах се в небето, облаците наподобяваха съзвездие от скорпиони, които се бяха отрекли от земния свят, накрая разбрах, че бях успяла да се преборя с живота, но на гърба ми беше  целия земен грях.

   

admin

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *