Как да имаме всичко, което пожелаем

Спаси ме

Спаси ме

– Дик – гласът на Мери едва се чуваше – трябва веднага да дойдеш. Джейн е…. В този момент чу сподавено хрипане и връзката прекъсна.

Тръгна веднага. Не знаеше на кой свят е. Имаше много странно предчувствие. Нещо лошо беше станало. Дано Джейн и Бети са добре – дано.

– Дишай Дик, просто дишай и се успокой– повтаряше си той, докато караше към къщата на Мери. Наближи и видя полицейски коли и линейки, които бяха се струпали пред двора. Обезумял и невиждащ влезе и започна да вика тъща си.

– Мери, къде е Елизабет, къде е Джейн? Какво става по дяволите?

Тъща му плачеше неутешимо. Около нея бяха се събрали полицаи и лекар й мереше кръвното.

– Мери в момента не може да ви отговори. Състоянието й е доста критично – приближи се един от полицаите.

– Какво е станало? – попита Дик.

– Днес жена ви и дъщеря ви дошли на гости на Мери – започна да говори един от полицаите. – Всичко било наред, обядвали заедно, после се разходили в зоологическата градина. Нямало никакви проблеми, докато Джейн не започнала да говори несвързано. Започнала да обяснява на майка си, че имала среща със странно същество. То й разказало, че тя е избраната. Майка й я попитала за какво е избрана, а Джейн отговорила, че трябвало да промени света. Но за целта трябвало да даде няколко жертви. Мери каза, че изражението й се променило. Изглеждала така, като че ли някакъв демон се е вселил в нея. Говорела, че трябвало да жертва най-близките си хора, за да изпълни мисията си. Възрастната жена започнала да я разсейва, като целта й била да я изведе от лошите мисли. Джейн продължавала да говори за жертви, за кръв – само така можела да стане една от тях. Детето започнало да страни от майка си, уплашено от брътвежите й.  Уплашено стискало баба си за ръката. Прибрали се в къщи. Джейн отишла да си почине. Бабата и внучката останали сами и забравили за странната случка в зоологическата градина.

След около половин час – продължи полицая, Мери чула странни шумове от спалнята, където Джейн спяла. Качила се горе и онемяла от ужас. Заварила дъщеря в състояние на делириум. В стаята всичко било разхвърляно – завивки,  чаршафи, възглавници и пердета били нарязани.  Масата и столовете  били върху спалнята. Джейн била цялата издрана, с разкъсани дрехи, в едната си ръка държала нож, а в другата стискала отрязаната си коса. Приличала на обезумяло животно. Блъснала майка си и се затичала към дневната, където била Елизабет. Възрастната жена, тръгнала след нея. Измъчвало я странното усещане, че внучка й е в голяма опасност. Стигнала  в хола  и станала свидетел на  разтърсваща случка. Джейн   била хванала Бети и се опитвала да й отреже косата с ножа. Детето се дърпало отчаяно от побърканата си майка. В този момент се намесила Мери и започнала да дърпа клетото момиче от обсебената Джейн. Елизабет успяла да се отскубне и избягала, с малкото сила, която й била останала. Отишла при съседите и разказала какво се е случило. В този момент съседката звъннала на 911 и повикала помощ.

Когато дойдохме – разказваше полицая – намерихме Мери в критично състояние, колабираща и почти в несвяст. Джейн се беше успокоила и беше заспала с блажена усмивка. Колегите отведоха Мери на безопасно място в къщата и й оказаха първа помощ. Не беше трудно да се оправят нея, защото тя беше се вкарала сама в положение на безпомощност. Качиха я в линейката и я отведоха в психиатричната клиника Сейнт Джордж. Там ще й бъде проведено лечение. Надявам се, че нещата ще се оправят и жена ви ще се излекува от психическото разтройство. Преди малко  помолихме Мери  да ви се обади, за да дойдете и да приберете детето. Единственото, което ни смути, че не можахме да намерим отрязаната коса на Джейн.

Дик не можеше да повярва на ушите си. Това не беше възможно. Неговата Джейн не може да е направила всички тези неща. Любимата му жена винаги го подкрепяше, даваше всичко от себе си той и детето да са щастливи.

…………………………………………………………………………………………………..

Дик работеше в издателска къща, като главен редактор.  Обичаше да чете, но и пишеше. Е, разбира се разказите му не бяха видели бял свят, правеше го само за собствено удоволствие.  Вечер нямаше търпение да се прибере в къщи и да разкаже на Джейн как е минал денят му. Малката принцеса Елизабет го слушаше с интерес. Говореше какви книги е редактирал, вживяваше се в историите, които четеше през деня. Обичаше работата си и го показваше по всякакъв начин.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

Беше минал около месец от страшната случка. Всички се бяха съвзели. Дик ходеше на работа, Елизабет беше при баба си през деня. Вечер той отиваше при тях, вечеряха и след това бащата и дъщерята се прибираха в собствения си дом. Джейн беше под лекарски контрол. Приемаше си лекарствата и по всичко изглеждаше, че нещата ще си дойдат на мястото. Ходеха да я виждат всяка неделя. Тя пак беше предишната мила и любяща жена, която Дик обичаше до полуда. Всичко изглеждаше перфектно…

Един съботен ден Дик гледаше телевизия. За негово учудване показваха репортаж от клиниката Сейнт Джорж. От там беше избягала опасна луда. Репортерите казаха, че ако някой я види, в никакъв случай да не се саморазправя с нея, защото може да пострада. Веднага да се обади за помощ. След това дадоха снимката й. Дик изтръпна. По телевизията показваха Джейн. Веднага се сети за разговора в зоологическата градина. Той, Бети и Мери бяха в голяма опасност.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

Дик беше уплашен. Разумът го съветваше „Бягай, бягай колкото сили имаш. Вземи детето и Мери и бягайте далече”. Не знаеше на кой свят е от уплаха. Страхът го беше обзел. Не можеше да мисли рационално.  Знаеше, че Джейн беше прекалено опасна. Нямаше идея какво беше станало с нея. Дали това беше някакво психическо разтройство или наистина беше обсебена. Не вярваше на подобни неща, но в момента трябваше да измисли място, където тримата да са в безопасност. Обади се на тъща си и й каза да събере бързо най-необходимите си вещи, да се качи на метрото и да слезе на петата метростанция. Така Джейн нямаше да я хване.

На свой ред събра своите вещи и тези на дъщеря си и тръгнаха максимално бързо. Оглеждайки се дали отнякъде няма да се появи Джейн, прекосиха улицата и тръгнаха в посока на метрото. Бягаха от сила, с която не знаеха как да се справят. Дано съдбата е благосклонна и да успеят да се скрият. Чудеше се къде да отидат. В главата му бушуваше буря. Сети се, че преди две седмици в издателството дойде нов колега. Джейн не го познаваше. В суматохата беше забравил да й каже за новото попълнените в работата си. Неусетно бяха станали доста добри приятели с новия колега. Той му беше предложил някой ден да посетят къщата му, която беше на около 40 км от града. Това беше шанс да се опазят живи. Обади се на Питър и го помоли за помощ. Дали може да се възползва от предложението му сега. Колегата се съгласи и каза, че ще ги закара до мястото. Беше отдалечено и за Дик и семейството му беше добро скривалище. Нямаше дори и телефон. Място забравено от Бога и от хората. Намираше се в гората.

Тук нямаше никаква възможност да бъдат открити.

Питър живееше сам и компанията на приятелите щеше да му се отрази доста добре. Пък и обичаше да помага на приятели, които имат нужда.

Дик помоли Питър да говори с шефа му, да ползва дълъг отпуск. Не смееше да се върне, защото Джейн можеше да го проследи и да навреди на детето, на майка си или на него. Сутрин Питър отиваше на работа, вечер се връщаше с покупки за следващия ден.

Около месец живееха по този начин. Идилията беше пълна. Но, Дик не се чувстваше добре. Нещо го тормозеше. Не беше страх за живота му или този на близките му. Детето и Мери се чувстваха страхотно, но нещо не беше както трябва. Трябваше да влезе дълбоко в подсъзнанието си, за да разбере причината за това ново и непознато състояние. Беше седнал на един удобен люлеещ се стол  до прозореца и наблюдаваше задушевната атмосфера около себе си. Тъща му и Бети се забавляваха, като играеха на думи. Можеше да вижда, какво се случва, както в къщата, така и навън. През прозореца се виждаше уникална гледка – планината синееше в далечината. Дворът беше изкусно направен. Имаше малко изкуствено езеро с водопад, в което плуваха пластмасови патици. Тревата бе старателно оформена.  Цветята бяха посадени в лехички под формата на безкрайност. Покрай оградата имаше и няколко плодни дървета. Всичко бе аранжирано с невероятен усет за красота и спокойствие. Питър правеше всичко сам и почти цялото време отдаваше на градинката пред къщата. Обичаше да релаксира в двора.  Самата къща не беше голяма. Едноетажна, разполагаше с три спални,  дневна с кухненски бокс и трапезария и разбира се санитарен възел. Нямаше нито таван, нито мазе. Питър складираше продуктите в едно малко килерче.

Дик се чудеше, защо въпреки цялото това спокойствие и уют, се чувстваше зле. Не можеше да определи какво го тревожи. В този момент до него се приближи Мери.

– Дик – замислял ли си се как ще продължим да живеем? – попита тя.

– Какво имаш предвид?

– Не можем да се крием тук вечно. Ти трябва да се върнеш на работа. Отпускът ти рано или късно ще свърши. Откъде ще вземеш пари, за да издържаш себе си и детето? Помисли и за Елизабет. Скоро ще тръгне на училище. Трябва да измислим нещо по въпроса.

– Съдбата си знае работата – каза си Дик. Чрез въпроса си, тъща му даде отговор – той се притесняваше за бъдещето и как да продължат да живеят криейки се.

– Права си Мери, наистина не можем да продължаваме така. Имаме проблем и трябва да го решим веднъж завинаги.

–  Дик – продължи Мери. Замислял ли си се защо Джейн стигна до това състояние? Защо иска да убие детето и теб? Мен ме пощади. Аз бях в безпомощно състояние и можеше да ми вземе живота, но не го направи. Явно агресията е насочена към вас двамата.  Защо си отряза косата и искаше да направи същото и с Бети? Може би не е искала да я убие. Ти бягаш от нещо, но не знаеш от какво. Дали сме изтълкували правилно думите й в зоологическата градина? Тя каза, че трябва да жертва най-близките си хора, за да стане една от тях. Кои са те, какво й дават, как мисли да жертва близките си? Кръвта, за която спомена, чия е?

Дик се замисли върху думите на тъща си. За съжаление беше права. Не можеха да се крият безкрайно. Трябваше да говори с Джейн и да разбере защо се промени. Явно имаше нещо, което я тревожеше. Не може да се промени така без никаква причина. Или може би беше обсебена? Каквото й да се беше случило, той трябваше да разбере и то не от кого да е, а директно от жена си.

Но, как да говори с Джейн? Как?

Чудеше се какво да направи. Би могъл да я издири. Може да наеме детектив. Със сигурност ще я намери. Но, говорейки с нея, дали ще постигне това, което цели? Дали тя щеше да вникне в думите му и да се осъзнае, че й трябва помощ? Силно се съмняваше в това. Човек с психическо разтройство много трудно може да се осъзнае. Психиатрите процедират само по един начин – лекуват състоянието на ума с лекарства. Ако забрави да ги пие или спрат да действат, тогава какво става? Пак ще бягат. Можеше да я намери и да направи така, че да я затворят. През главата му минаваха какви ли не идеи, включително и това да бъде окована в болницата. Но, това не беше решение. Прекалено много я обичаше. Сигурен беше, че има и друг начин.

Разсъждавайки върху проблема, не беше усетил кога денят си беше отишъл. Видя колата на Питър пред вратата на къщата.

Вечеряха и изпратиха детето да си легне. Това беше момента да обсъди с близките си какво го тревожи.

– Според вас как бихме могли да говорим с Джейн? – попита Дик.

– Може да наемеш детектив – каза Мери. В един момент и тя стигна до заключението, че това не е най-добрия вариант.

Питър седеше умислен. Май имаше решение, но не смееше да го сподели.

– Какво мислиш Питър – как да процедираме?

– Аз имам една идея, но звучи меко казано налудничаво.

– Няма значение, казвай.

– Имам един приятел, който се занимава с квантова физика. Според него хората живеят едновременно в много реалности. В една от тези реалности се намира астралното ни тяло. Ако в това измерение, човекът е пленен от някакви зли сили, тогава това рефлектира върху реалния свят. Той  става като кукла на конци, защото другото му „аз“ е пленено. То не може да се защити от нападателите, тъй като  в истинския живот, човекът се е подал на всякакви страхове.

– Хубава теза, а как може да се осъществи на практика? Как можем да намерим измерението, в което е душата на Джейн?- попита Дик – Като го намерим, как можем да влезем вътре, за да говорим с Джейн и да я спасим?

– Ще говоря с приятеля ми – каза Питър. Надявам се това да не само теории. Извади си мобилния телефон, набра номер и излезе от стаята. След около час се върна сияещ.

– Имам решение. Говорих с Джон, обясних му какви са нещата и го помолих за помощ. Той каза, че е изобретил машина, която може да ни отведе до желаното измерение.

– Машина? – попита Мери – Как ще я вкараме в къщата? Предполагам, че е доста голяма – Тя явно си представяше машина на времето, която изпълва цялата стая.

– Това е джаджа, която се слага на главата – каза Питър. Има вид на слънчеви очила. С нея върви и часовник с операционна памет, в който се въвеждат данните. В случая ни трябва само една снимка на Джейн. Тази снимка, заедно с името, час, ден, месец и година на раждане се въвежда в паметта на часовника и му се дава команда да търси. След това необходимата информация се предава на очилата. Те имат задачата да пренесат този, който ги носи в измерението, в което се намира астралното тяло на издирвания човек. Приносителят попада във виртуална реалност. Тялото му е тук, но умът му е навсякъде. Има един проблем – прототипът е само един. Трябва да решим, кой ще отиде там. Джон  го е тествал върху себе си и каза, че е намерил това, което е търсил. Надявам се, да не попаднем някъде другаде. Но, това е единствения ни шанс да намерим Джейн, да говорим с нея и да я освободим. Явно психическото  разтройство има своето обяснение от страна на квантовата физика.

– Няма какво да решаваме – каза Дик – аз ще отида.

. Добре, утре ще доведа приятеля ми и с негова помощ ще ползваме приспособленията по правилния начин.

…………………………………………………………………………………………………………………………………….

Дик сложи очилата, предварително бяха вкарали данните в часовника. Джон му даде последни напътствия.

– Затвори очи и се отпусни. Дишай дълбоко и равномерно. В началото ще усетиш тялото си тежко и обездвижено. Ще имаш чувството, че не можеш да помръднеш нито един от крайниците си. Това състояние ще премине. Не се плаши, аз ще следя жизнените ти показатели, освен това имам и техника, с която ще следя какво се случва в ума ти. Ако нещо се обърка, веднага ще те извадя от виртуалната реалност. Готов ли си? Започвам обратното броене… 10, 9, 8, 7, 6, 5….

Дик вече не чуваше числата, които Джон изговаряше. Пред очите му се появи ярка светлина, която го ослепи. Чуваше някакъв приглушен шум, като жужене на пчели. Виждаше пред себе си нещо като дъга, цветовете й го караха да се чувства спокоен. Имаше усещането, че се разтваря в небитието. Времето като че ли беше спряло.  Пред него се отвори дупка, която започна да го засмуква. Нямаше сила да се дърпа. Беше го страх, но най-много искаше да реши загадката Джейн. Затвори очи и реши повече да не мисли. Пътуването рано или късно щеше да приключи.

Събуди се на брега на огромно езеро. Не виждаше края му. Пясъкът докосваше тялото му. Слънцето го галеше нежно. Дъгата отново беше на хоризонта – по красива от всякога.   Беше незнайно красиво.

– Джейн, къде си? – викаше Дик, колкото сила имаше. Наоколо беше пусто и някакси страшно. Водата пред него беше измамно спокойна. Нямаше нито една вълна. Всичко беше застинало в призрачна нирвана. Няма кой да му помогне. Как ще се оправи, как ще я намери.

– Дик – чуваше гласът на Джон. Отдалечи се от брега и влез навътре в гората. Върви и следвай гласа ми.

Дик не можеше да повярва, че Джон го вижда. Беше забравил, че останалите виждаха какво се случва. Тръгна, към дърветата и влезе в гората.

– Продължавай, не спирай. Ще видиш дърво, в което има хралупа. Влез в нея.

Дик вървеше, без да знае къде отива. Намери дървото с дупката. Беше тесен процеп, през който едва мина.

– Джон, къде е Джейн?

– Превърната е в камък. Прилича на красива статуя, която се намира в центъра на града.

Дик вървеше без посока. Не можеше да повярва, че в едно дърво може да се крие цял един свят и то коренно различен от този, който познаваше. Малки кръгли къщи се бяха наредили от двете му страни.  Покрай тях  имаше причудливи дървета. Беше му трудно да ги нарече така, но явно изпълняваха тази функция. Стъблото им беше дебело, след което се разделяше на няколко разклонения. От него започваха да излизат клони, които оформяха короната.  Всяко от тези причудливи растения приличаше повече на ламя с няколко глави, отколкото на дърво. Вместо улици, имаше водни канали. Самите къщи бяха почти във водата. Имаше тясна ивица от земя, по която той ходеше. На небето се виждаше едно огромно червено слънце и няколко по-малки спътника, които бяха с различни цветове. Кой знае къде се бяха дянали жителите на това неземно място…

Продължаваше да върви. Накрая стигна до каменната статуя. Много приличаше на неговата Джейн. И нищо чудно, това бяха двете части от едно цяло, както беше разбрал по-рано от Джон. Едната не можеше без другата, въпреки че живееха в различни измерения. Нямаше никаква представа каква е била каменната Джейн, но скоро щеше да разбере.

Беше застанал пред камъка и гледаше с нескрит интерес. Не усети кога до него се доближи странно същество. Имаше вид на растение – зелено, краката му или по-скоро корените му се влачеха след него. Нагоре наподобяваше човешка фигура, с тази разлика, че ръцете му бяха клони. Гъста растителност имаше на главата му, но ясно личаха трите му очи – две нормални и едно в средата на челото, както и някакво подобие на уста. Съществото беше мъничко. Явно затова къщите бяха с такъв размер. Храстът застана до него и също се загледа в статуята, като в един момент интересът му се премести върху този огромен великан, който беше дошъл незнайно от къде..

– Спри да ме зяпаш – каза Дик.

Съществото изсумтя нещо и продължи да го гледа. В този момент към него се присъединиха още няколко, които бяха изникнали незнайно от къде. Започнаха да говорят по между си, като издаваха странни звуци, които звучаха като свирене на вятър.

– Ти си Дик, нали? – каза едно от растенията на разбираем за него език – Чакахме те. Имаш доста работа да вършиш. Ще те заведем при нашия мъдрец. Той ще ти обясни по-подробно.

Тръгнаха, като храстите му осигуриха конвой. Няколко вървяха пред него, няколко зад него и още толкова от двете му страни. Не знаеше нищо за тези същества, изпитваше панически страх дали е попаднал на правилното място. Но нямаше друг избор. Трябваше да спаси Джейн. Вървяха около 10 минути и стигнаха до самотна къща, която се намираше на края на града. Побутнаха го да влезе. Беше му малко трудно, защото къщата беше малка, а той доста висок. Наведе се и мина през вратата. Почти се беше превил на две, главата му удряше тавана. Пред него се появи още един храст, но той се различаваше от другите. Беше малко по-висок от останалите и на главата му  имаше лиани с малки листенца по тях, които приличаха на плитки.

– Тук май ти е малко тясно, а Дик? – каза Мъдрецът – Ще излезем навън, за да се чувстваш удобно.

– И сега какво ще правим? – попита Дик, след като излязоха от къщата. Нищо не разбирам,   какво се случило, защо тя е вкаменена? Как да я спася? Как това ще помогне на моята Джейн?

– Ще си провеждаш монолог, или ще ми дадеш думата? – нервно отговори Мъдрецът.

– Извинявай! Объркан съм, не знам на кой свят съм. Все още не мога да приема тази реалност.

– Не можеш, но тя е съвсем истинска, както и твоя свят. Имаш два избора – да продължиш да се чудиш и нищо да не  направиш или да приемеш нещата и да започнеш да действаш. Ти избираш какво да бъде.

– Добре, спирам да анализирам, слушам те – с нескрито напрежение каза Дик – разкажи ми какво знаеш.

– Преди много години – започна Мъдрецът – намерих Джейн в една от нашите реки. Беше току що родена. Плуваше в дървена кошница. Вътре имаше бележка, написана върху камък. Някой молеше, който я намери да не подстригва косата й. Прибрах я и отгледах като своя дъщеря. Тя растеше. Със всеки изминал ден ставаше все по-хубава. Явно беше дошла при нас с мисия. Тя беше пратеник на Висшия съвет, който ръководи всички паралелни светове. Те имат специално училище, където обучават  своите деца. След като завършат обучението ги пращат в някое от измеренията като новородени бебета, за да помагат на жителите им да живеят добре, да ги лекуват, да проповядват мир, доброта, състрадание. Джейн беше едно от техните деца. Грижеше се за нашия народ. Всички я боготворяха, защото винаги помагаше на всеки, който има нужда. След като Нашественикът я вкамени, моя народ я сложи на видно място, защото за нас тя беше богиня.

Силата й беше в косата. Ако се отреже, тя повече няма да  бъде това, което е била. Благодарение на нея, Джейн беше свързана винаги с нейните учители.

– А как успяха да я вкаменят?

– В училището на Висшия съвет е имало едно дете, което било винаги намръщено. Искало да бъде център на внимание. Не приемало мисията си. Според легендите искало нещата да стават само по неговия начин. То не притежавало нито състраданието към хората, нито желанието да им помага. Искало да покаже на света кое е то и да подчини всички на своята воля. Мислело само лошо. Притежавало специални способности и това го правело много силно. Това са само легенди, но истината е че Нашественикът, който вкамени Джейн се бори точно за това – да превърне всички измерения в негова собственост и да накара хората да променят мисленето си – да са лоши, вглъбени само в себе си,  с две думи злото да тържествува.  Предполагам, че той е момчето, за което цялата Вселена говори. Според вярванията, ако той усети че някой може да му попречи да завладее света, достатъчно е да му отреже косата.

– А, как е успял да се добере до Джейн от моя свят? И защо не е пленил вашата Джейн, а моята?

– Както знаеш от твоя приятел, квантовия физик Джон, всеки човек живее едновременно в поне две паралелни реалности. Това са две части на едно цяло. Нашественикът знае това и търси този двойник, който е слаб в момента. Като плени него, ще успее да плени и този, който му пречи. Обикновено хората, които застрашават желанието му за господство са неговите мишени. В случая твоята Джейн беше изпаднала в депресия, защото не усещаше подкрепа от никого. Мислеше си, че никой не я обича, никой не се грижи за нея, не виждаше помощ от никъде. Това означава, че тя беше идеална за Нашественика. Тя беше слаба и неуверена в себе си, поради тази причина и косата й беше много изтощена. Тя  нямаше връзка с Висшите сили. Те могат да й помогнат да излезе от това състояние, но тя не можа да го осъзнае.

– Как е успял Нашественикът да отреже косата на Джейн? – попита Дик.

– Тя сама я отряза. Той я докара до това тежко психическо разтройство, като започна да й се явява. Първо в сънищата, после и наяве. Благодарение на депресията, в която беше изпаднала, защото нямаше приятели, не излизаше никъде, освен до магазина, твоя живот беше станал нейн, тя беше загубила себе си, Нашественикът успя да й внуши, това което искаше. Накара я да си отреже косата. По този начин можеше да плени другата Джейн. След като изпълни пъкленото му дело, тя заспа и той й открадна косата.

– А, защо искаше да убие мен, детето, майка си?

– Нямаше да ви убие. Беше “програмирана” само да ви отреже косата. Това я съветваше нейния лъжлив учител. Беше й обещал, че ако го направи, ще промени света. И тя горката вярваше на това. Това се случва с хората, които нямат вяра на себе си – стават жертва на другите.

– Как Нашественикът вкамени вашата Джейн?

– След като твоята Джейн си отразя косата, нашата богиня започна да линеее. С Всеки изминал ден ставаше все по-слаба и немощна. Всеки можеше да я плени. В този момент Нашественикът дойде. От отрязаната коса на Джейн беше направил огърлица. Сложи колието върху шията на нашата принцеса и по този начин успя да я направи каменна статуя.

– И сега как да я спасим? – попита Дик.

– Трябва да вземеш  отрязаната коса на жена си. Чрез нея Джейн ще се върне отново и в двата свята. Косата се намира в едно ковчеже, което Нашественикът винаги го държи в себе си. Той сам ще те намери, ако продължиш мисията на Джейн в нашето измерение. Ще се опита да те обсеби в твоя свят. Трябва да помислиш как ти да го плениш и да вземеш косата. За да имаш нужните сили, трябва да оставиш собствената си коса да порасне.

……………………………………………………………………………………………….

Бяха минали няколко месеца. Дик беше се заел да изпълнява съвестно, това което Мъдрецът го посъветва. Физическото му тяло беше в собствената си реалност, а астралното се намираше в измерението на мислещите растения. Чрез сънищата си всеки от двамата разбираше какво прави астралния му близнак. На реалния Дик вече не му трябваха очила. Той знаеше, че има достъп до всички знания, стига само да си затвори очите и да се унесе. В света на храстите вече бяха го припознали като новия бог, заместник на Джейн. Това не убягна на Нашественикът. Отново имаше някой, който му пречеше и трябваше да бъде унищожен.

Дик започна да сънува кошмари. Непрекъснато виждаше странно същество, което му говореше. Казваше му какво да прави, всяваше му панически страх и ужас. Положението се влоши, защото Нещото започна да го посещава и в будно състояние. Сега започна да си обяснява как се е чувствала Джейн. Дик беше на ръба да се подаде на страховете, които му се внушаваха, но в един момент се сети, че сам беше заложил този капан на Нашественика. Нямаше връщане назад. Трябваше да е силен и в двата свята, заради нея. Само така можеше да я спаси. Разбра, че всички тези страхове бяха просто илюзия. Той беше стъпил здраво на земята и знаеше на какво е способен. Трябваше да преодолее това състояние. Знаеше, че може.

Един ден  докато се разхождаше в парка, започна да вижда странни видения – чудовища изникваха пред него, опитваха се да го сграбчат, искаха да го убият. Веднага разбра какво се случва. Нашественикът беше превзел ума му.

– Ти нямаш власт над мен – каза си Дик. Няма да ме плениш. Няма да ти позволя.

– Ти си мислиш така – чу глас в главата си. Ще те унищожа съвсем скоро, както направих с жена ти. В този момент видя, как Джейн бяга през пустиня. Нещото я замерваше с гръмотевици. Тя тичаше и се молеше някой да я спаси. Край нея излизаха огньове, който се опитваха да я изпържат. В един момент тя падна изненемощяла. Последната гръмотевица я довърши.

Дик плачеше неутешимо. Отново загуби любимата си жена. Отново беше сам. За какво да се бори, тя беше мъртва.

В този момент се усети, че това което вижда не е истина. Беше поредната илюзия. Хвана косата си и започна да я сплита на няколко плитки.

– Моля ви Висши сили, помогнете ми, дайте ми сили да се справя. Знам, че Джейн е жива е и някъде там. Нека я освободя и в двете реалности. Моля Ви! Помогнете ми!

В този  момент през тялото му започна да протича ток. Усещаше го с всичките си сетива. Беше изтръпнал и не усещаше крайниците си. Силна топлина започна да минава през него. Идваше от главата, минаваше по всичките му органи. Започна да се освобождава от напрежението и страха, те   излязоха от него и отидоха в земята.  Беше спокоен и отпуснат. След, това през краката му започна да се влива ярка бяла светлина, която тръгна нагоре. Мина през краката, корема, стомаха, гърдите, гърлото, главата. От там излезе нагоре. Самия той започна да излъчва светлина. Висшите сили току що го бяха дарили с невероятна сила, с която можеше да победи врага.

– Ти си мой, Дик! Не можеш да се измъкнеш от мен.

– Мога и съвсем скоро ще ти го докажа.

В този момент Дик се пренесе на място, от което косата му настръхна. Земята под краката му като че ли дишаше. Издигаха се масиви, други потъваха. От всяка изчезнала земна повърхност се появяваше дупка, от която излизаше червен пламък. Това, което излизаше навън приличаше на малък остров, а върху него имаше само едно дърво и увита около него змия. Дик вече не знаеше къде да върви. Ако попаднеше в дупката, щеше да изгори. Опитваше се да скача върху новопоявилите се острови, но там проблемът беше, че змиите се опитваха да го хванат. Ако успееха щеше да загуби живота си.

– Ти нямаш власт над мен! – каза тихо Дик. След, което започна да повтаря изречението отново и отново.

Светът, в който беше попаднал започна да се разпада.  Вече нямаше нито земни маси, нито огньове, нито змии. Беше тъмно, от всякъде го дебнеше нищото, като че ли времето беше спряло. Той се движеше в небитието, като малка песъчинка. Срещу него се появи още една прашинка. Започна да се увеличава. Не можеше да повярва на очите си. Беше се изправил очи в очи срещу него – Нашественикът.

– Тук Висшите сили не могат да ти помогнат – каза Злият гении. Това е място, където никой не може да ти помогне, Дик. Ще те унищожа.

Дик не го слушаше. Хвана плитките си и отново помоли за помощ. В този момент чу гласът на Мъдреца:

– Не го слушай. Това място е просто вакуум. Нашественикът няма никакви сили тук. Но, ти имаш. Хвани го в капана на безвремието. Вземи му ковчежето с косата на Джейн. В този момент косата на Дик започна да расте бързо. Със всяка изминала секунда, ставаше по-дълга. Той започна да прави въже от нея. Направи ласо и го хвърли към Нашественика. Не можеше да повярва, но беше успял да го хване. Придърпа го към себе си и го докосна. Нещото не можеше да помръдне. Дик беше успял да го парализира. Не знаеше колко време ще е в това състояние, затова побърза да вземе ковчежето.

Изведнъж се озова в измерението на растенията. С малкото сила, която му беше останала, тичаше, за да стигне бързо до мястото, където се намираше Джейн. Извади огърлицата и я сложи на шията й.

Джейн започна да оживява. Превръщаше се отново в това, което беше – красива, изящна, добра, винаги грижеща се за тези, които имаха нужда.

В този момент, Дик загуби почва под краката си. Нещо го понесе нагоре. Чу смразяващ  трясък.

Отвори очите си и видя, че се намира се намира в собственото си легло. До него спеше Джейн.

Това е било просто сън – Дик все оше беше под влияние на съня. След като дойде на себе си и видя, че наистина всичко е било измислица на ума му си каза, че първото нещо, което ще направи днес е поговори с Джейн и да разбере дали нещо я измъчва. И да намери добър психоаналитик, който да й помогне да намери себе си.

Пусна телевизора и се загледа в едно анимационно филмче. Детското свърши и на екрана излезе надпис:

Аз ще се върна!

Автор:

Десислава Димитрова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е защитено !!