Райско кътче

Ние бяхме избраните. Две приятелски семейства, които участвахме в томболата, организирана от една туристическа агенция. Наградата беше пътешествие до „Райско кътче” на Карибите. Рекламата в брошурата беше невероятна – една изолирана от света лагуна, която те грабваше от пръв поглед. Виждаше се кадифено синьото око на водата, небесния лазур беше невероятно красив. Пясъкът беше ситен и мек и изглеждаше като стъкло. Огромни палми допълваха красотата на този „Рай”. Малки, пухкави облачета примамваха с различните си форми, някои от които наподобяваха човешки лица -усмихнати и гостоприемни, които сякаш казваха: ” Заповядайте в Рая. Тук ще намерите цялото спокойствие, което сте търсили и ще бъдете очаровани от красотата на този екзотичен остров.”

Най-после дойде дългоочакваният ден. Нямахме търпение да се качим на самолета и да отпътуваме към ”Рая”. На нашето семейство, състоящо се от „Моя милост”, брат ми, родителите ми и нашите приятели – две деца и родителите им, беше организиран от компанията частен полет с всички удобства, за които човек би могъл да си мечтае. Самолетът, пилотите и стюардесата бяха само на наше разположение. Не само за нас – децата, но и за родителите ни, това беше като гръм от ясно небе. Не можехме да повярваме, че ние обикновените хора бяхме галениците на съдбата и на нас беше предоставен един уникален шанс, който е веднъж в живота.

Не взехме много дрехи, все пак пътуването беше само за няколко дни. Качихме се в самолета и се настанихме в пътническата зала. Разположението не беше както в обикновените самолети. Имаше няколко стола, тип кресла със самостоятелни маси пред всеки стол. Креслата можеха да се ползват и като столове и като легла. Огромна мултимедия, върху която щяха да ни прожектират филми. Пред всяко място имаше и лаптоп за лично ползване. Можехме да гледаме един филм всички заедно, но имаше възможност всеки да гледа каквото си поиска. Слагаше си слушалки и ползваше своя собствен екран. Цялата мебелировка беше супер луксозна. Настанихме си. Дойде стюардесата и предложи на всеки от нас най-различни лакомства и напитки. Имаше сладки и солени вкусотии, газирани и натурални сокове и други напитки. Менюто включваше от синьо сирене до фурми, всичко познавахме и не толкова, се предлагаше. Хапки с най различни форми и съдържание. Не знаехме от какво да си вземем, всичко изглеждаше толкова апетитно.

– Говори вашият пилот – майор Димитров – стегнете коланите и се пригответе за излитане. Доверете се на нашия професионализъм и оставете страховете си, ако имате такива на Земята. С колегите сме тук, за да осигурим Вашето безпроблемно пътуване.

Самолетът започна да се издига. Усещането не беше от най-приятните. Ушите ни бучаха, всички органи в нас се обръщаха. Чувствах ме се като топки за боулинг, които не искаха да влязат в дупките си. Бяха ни заглъхнали ушите и се държахме здраво за седалките. Някои от пътниците се възползваха от торбичките, които бяха раздадени предварително. Опитвах се да не мисля за неприятните усещания, а за това което ни предстоеше. Със всяка изминала минута си представях все по-добре вълшебната почивка, която ни предстоеше. За кратко време щях да се откъсна от ежедневието, от решаването на диференциални уравнения, програмирането и всякакви други компютърни простотии. Щях да бъда обикновен човек, дори и за малко. Омръзна ми да гледат на мен като на компютърен гении. Всички виждаха в мен едва ли не интегрална схема, а не човек от плът и кръв. Бях си обещал, че по време на тази почивка няма да пипна компютър, та дори от това да зависи животът ми. Но май трябваше да внимавам какво си пожелавам.

След няколко часа безпроблемно пътуване, уредите на борда на самолета започнаха да се държат неадекватно. Радарите засичаха някакви вълнения.

– Скъпи пътници – чу се гласът на пилота. Имаме малък проблем с атмосферното налягане. Не се притеснявайте, положението е под контрол.

– Дали наистина положението е такова, каквото ни го представят? – каза майка ми.

– Имам чувството, че крият нещо от нас – допълни леля Мими.

– Какво ще правим, ако самолетът се разбие? Всички ще умрем – каза майка ми.

– Не се притеснявай – успокои я татко – всичко ще бъде наред.

Не ми се стоеше на едно място. Имах лошо предчувствие. Станах и отидох до пилотската кабина. Дочух шепота на пилота, помощник пилота и стюардесата.

– Май проблемът е по- голям от колкото предполагахме – каза стюардесата. – Дано пътниците не усетят нашето безпокойство.

– Мила, ще се опитваме да запазим спокойствие докато можем – каза пилотът на стюардесата.

– Майоре – каза помощник пилота – засичам много голямо налягане, както и огромно магнитно поле. Нещо ни притегля. Радарите направо полудяха. Вижда се и някаква сянка.

– Каква сянка?

– Нещо като самолет, не мога да го различа. Но възможно ли е на тази височина и на толкова отдалечено място да хващаме други сигнали?

– Не би трябвало, но май сме попаднали на нещо сериозно. За толкова години полети, за пръв път ми се случва такова нещо – каза тревожно пилотът.

– Ако продължаваме напред, ще загубим мощност и ще се разбием в океана – каза помощник пилота.

– Опитах се да върна, но нещо ни тегли напред. Не мога да управлявам самолета. Безпомощни сме. Май няма връщане назад. Само трябва да сме спокойни, защото така ще натоварим и пътниците.

– Капитане, сянката става по-ясна. Обектът е много по-голям от нас. Много бързо се приближава. Ще се сблъскаме – каза помощник капитана. А и самолетът се засмуква от нещо.

В този момент се чу силен трясък. Както се бях облегнал на вратата, се озовах в залата при останалите пътници. От прозорците се виждаше нещо като торнадо, което образуваше огромна фуния. Бяхме се насочили точно към центъра на дупката. Цялото оборудване подскачаше, заедно с пътниците, които се държаха за каквото сварят. Изведнъж брат ми изпусна дръжката, за която се държеше и прелитайки над нас падна на земята. Всички се чувствахме като герои в анимационен филм. От силната турбуленция, телата ни се разтягаха и се увиваха около собствената си ос. Нищо не можеше да се направи. Май щеше се мре! Имах чувството, че самолетът всеки момент ще се разпадне. Сбогом живот! Отивам си млад и зелен и повече няма да видя нито прекрасното синьо небе, нито изгревите и залезите на слънцето. Вече бях в предсмъртна агония, защото започнаха да ми се привиждат разни неща. През прозорците се подаваше „змейова” глава. Някакво странно създание, което приличаше на птица, с динозавърско тяло и огромни крила, цялото черно и лъскаво. Какво беше това странно създание? Може би се побърквах от силната турбуленция. Изведнъж целият самолет се разтресе, нечовешка сила го подхвърляше като топка. Някъде в далечината се биеха две светкавици, които идваха все по близо. Последва гръм и ярка светлина, която озари черното небе. Вече нямаше нищо. Обгърна ни мрак и тишина…

Успях да си отворя очите. Какво беше станало? Бяхме ли оживели? Започнах трудно да се раздвижвам. Около мен стърчеше самолетът. Беше в окаяно състояние, но все пак цял. До мен бяха разхвърляни предмети и хора. Май всички бяхме добре. Започнахме да се изправяме бавно и мъчително. Оглеждахме около себе си. Бяхме на остров, който много приличаше на мястото, описано в брошурата. Но как успяхме да стигнем до тук? Нали ни засмука торнадото? Започнах да се чудя дали не бяхме умрели и това дали не беше „Рая”?

Станах и се заоглеждах наоколо. Всички бяхме ранени, но живи. Къде бяхме?

– Претърпяхме лека катастрофа – каза Капитанът, но като гледам май всички сме на лице.

– Не мога да си обясня – каза чичо Любо – как оцеляхме след всичко това? Даже и самолетът е цял.

– И аз не мога да си го обясня, но е факт – каза помощник пилота.

Реших да изпробвам компютърния си гении и да направя нещо, което да ни помогне да се измъкнем от този остров. Да, беше невероятно красив, но вече исках да съм си вкъщи и да решавам диференциални уравнения. Събрах цялата налична техника и направих един самоделен компютър. Написах програма, с изкуствен интелект. Компютърът се самообучаваше с всяка изминала минута. Колкото повече информация поемаше, толкова по-умен ставаше.

– Къде сме? – попитах произведението си.

След кратко мълчание, бях удостоен с отговор.

– В измерението „Бета”. Островът на Вашите мечти, така добре представен на брошурата. Островът е същият, но в друго измерение. Тук е един див свят, пълен с изненади…

– Не ми се прави на умник – скарах се на компютъра. Разкажи ми какво се случи и как се озовахме тук!

– Летяхте си, и се озовахте до портал на друго измерение. От хиляди години този остров е паралелна вселена на вашата. Населяван е от същества, които се наричат ”Пазители”.

– Какво пазят? – попитах аз

– Пазят хората от сигурна смърт. Наблюдават и когато видят, че някой самолет приближава до портала, се намесват и правят приземяването в техния свят по-безболезнено. Странно, е че тези същества могат да преминават, когато си поискат от едно измерение в друго, а порталът се отваря веднъж на петстотин години и само тогава може да се измъкнеш от тук. Има град с корабокрушенци като вас. Има хора от различни епохи, дошли по въздух и вода. Те живеят в хармония със себеподобните си, както и с „Пазителите”.

– Значи, „змея”, който видях е истински и благодарение на него ние сме живи.

– В интерес на истината не беше само един. Няколко ”Змея”, както ти ги наричаш ви помогнаха. Приземиха самолета сравнително леко и след това извадиха всички хора вътре, защото самолетът щеше да се взриви. След това успяха да потушат огъня.

– И сега какво? Затворени сме в тази вселена и в близките петстотин години не можем да излезем, така ли?

– Така излиза, освен ако не впрегнеш гения си и не измислиш нещо – каза наглият компютър.

Другите от компанията започнаха да идват на себе си. Разбира се излъгах екипажа. Казах им, че разхождайки се, съм видял, че наблизо има град, в който можем да отдъхнем и да съберем сили. Взехме най-необходимите си вещи, както и досадния компютър и тръгнахме натам. Поехме към неизвестното. Над нас кръжаха нашите нови приятели ”Пазителите”.

Следва продължение….

Автор:

Десислава Димитрова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е защитено !!