Колкото и да бягаш, ще те хвана…

Той беше последния оцелял…

Планетата материализираше страховете му. Как да се измъкне от собствените си демони, които го плашеха до смърт? Как да оцелеее? Засега единственото, което беше измислил беше да си направи убежище, където да се крие. Но, те напираха – чудовищата от неговото въображение, които бяха съвсем истински.

А, как искаше да се върне на Земята и да прегърне семейството си…

Но, как да стане, като корабът беше почти унижожен? Нямаше знанията как да го поправи, как да полети и как да стигне до родното си място. Седеше в убежището си и си мечтаеше. Знаеше, че му остава съвсем малко време…след като чудовищата разбият вратата, с него е свършено. Това ли е краят? Не, трябва да има начин…Трябваше да измисли нещо, колкото и налудничаво да му звучи.

Защо да не използва материализаните си страхове, за да се върне на Земята?

Как, как, как?

Чудовищата бяха съвсем близо до него. Тропаха и забиваха огромните си нокти по вратата. Виждаше как раздират желязото. През процепите, направени от тях прозираше силна светлина. Времето летеше, още малко и щеше да дойде краят. Но, той искаше да живее.

– „Мисли, дяволите да те вземат, мисли…”, тихо си повтаряше.

Осъзна, че току що повика поредния страх, който щеше да придобие демонична форма. Само това му липсваше – сега ще дойдат и дяволите и ще се присъединят към напиращата орда от зверове, таласъми, зомбита, демони.

Трябваше да разбере какви чудовища стоят зад вратата. Това бяха неговите страхове, които бяха придобили  материална форма. Можеше да ги изполва в своя полза и да се прибере на Земята. Начинът беше само един – да си спомни какво беше мислил, когато наближиха планетата и след като се разбиха.  Колегите му загинаха от собствените си демонични чудовища. Всички те си отидоха в страшни мъки, защото не успяха да се преборят със страховете си. Явно всеки един страх излизаше от него като звяр, който искаше да го убие. Но, този демон имаше и слаба страна. Трябваше да измисли план – да намери слабото място на всеки един страх, след което да ги накара да му служат вярно. Но, как да се справи с всички наведнъж? Ако се заемеше само с едно чудовище, другите щяха да го линчуват по най-бързата процедура.

Каза си, че нищо няма да загуби. Ако го убият, всичко ще свърши – вече няма да го боли, няма да се страхува. Най-накрая щеше да се прекрати ужасната болка, която го тормозеше. Чудовищата на няколко пъти го настигаха. При опита си за бягство, беше получил сериозни рани по тялото, които го изгаряха. Но, от друга страна, ако успееше да се справи с тях, щеше да има възможност да се върне на  Земята.

Реши да действа, въпреки че умираше от страх и неистовата болка. Стана и се приближи до полуразбитата врата. През нея се провираха мършави ръце с дълги нокти. Всички те се опитваха да го хванат. През пролуките надничаха червени очи, които се редуваха с остри и дълги зъби,   страховити лица, които всяваха ужас в него. Инстиктивно се отдръпна от вратата, имаше желание да избяга и да се скрие. Но, вече нямаше къде да бяга. Започна да вижда живота си като на филмова лента. Спомняше си как винаги се предаваше, как мислеше винаги най-лошото. Нямаше нито един случай да е гледал положително на нещата. Винаги се  притесняваше от всичко и от всички. Ограничения и съмнения го изяждаха. Никога не беше сигурен дали ще направи нещата както трябва. Да не говорим, че беше и хипохрондик – припознаваше симптомите на всяка болест, които в последно време го застигаха с пълна сила. Беше започнал да се разболява от всичките тези болести, които си измисляше. Разбра, че тези чудовища не се бяха появили случайно. Той сам ги беше повикал, както повика и болестите, които станаха съвсем реални.

Едниственият начин, за  които се сещаше беше да започне да мисли различно. Бързо трябваше да трансформира тревожните и страховити мисли в положителни. Може би така, щеше да излезе от ситуацията без изход. Може би… Ето отново се съмняваше. Вече нямаше връщане назад – или се предава за последен път в живота си или продължава напред. Нищо друго не му оставаше, освен да повярва, че обратът ще е в негова полза. Вече вярваше, че чудовищата няма да го убият, а ще му помогнат да ремонтира кораба и да се върне при близките си.

Отвори вратата…

В този момент силна светлина го заслепи. Виждаше силуети с причудливи форми. Чуваше стонове, викове, много гласове, които се обединяваха в един. Започна да вижда по-ясно. Чудовищата го бяха наобиколили. Протягаха ръцете си към него. Беше на няколко сантиметра от тях. Ръцете вече го стигаха, деляха го милиметри. Отпусна се. Вече не се страхуваше от тях. Да става каквото ще.

Ръцете го достигнаха. Започнаха да го пипат. Усещаше ги върху лицето и главата си. Почувства се странно. Това, от което толкова се страхуваше, просто искаше да го погали. Чудовищата не искаха да го убият, а да го галят. Червените очи го гледаха. Сълзи се стичаха по страшните им лица. Те не бяха лоши, просто искаха внимание. Той докосна най-близкото същество. Кожата му беше студена и хлъзгава. Галеше чудовищата, даваше им цялата си любов, а те се променяха пред очите му. Очите им започнаха да стават все по-светли, лицата им се променяха. Всички демони, чудовища, зомбита сменяха бавно формата си. В един момент той видя нещо необикновено – страшните същества се бяха превърнали в деца и възрастни с бели роби, които сияеха със собствена светлина.

…………………………

Корабът беше поправен и готов за нови подвизи. Имаше само един проблем. Той и никой от свитата му не знаеше как да управлява огромния космически исполин. Но, си каза, че всеки проблем винаги има решение. Беше сигурен, че ще намери начин да задвижи космическия кораб и да го управлява. Не знаеше как, но беше убеден, че ще успее да се върне на Земята. Вселената винаги дава възможности. Може би някое от децата имаше този гений, без да подозира.

………………..

Тръгна да се разхожда из планетата. Обикаляше безцелно. Беше взел със събе си едно от бившите чудовища и един предавател, с който да се свърже с новият си екипаж, ако се наложи. Двамата се приближиха до края на гората. В далечината се виждаше дим. Може би имаше някой, който да му помогне. Тръхнаха в посока на пушека. В един момент пред тях се появи нещо, което въобше не очакваха – малка, дървена къщичка ги очакваше. От комина й идваше димът. Влязоха вътре. На ръчно направена печка къкреше малко котле. Миришеше ароматно на нещо много вкусно. Имаха чувството, че се намират на Земята. Минаха през помещението и излязоха на двора. Видяха нещо, което беше трудно за вярване. Група гноми и таласъми, обработваха лехи и садяха зеленчуци. Чуха тропане и чукане. Обърнаха се и видяха друго смяйващо нещо – няколко змея се изживяваха като строители. Явно те бяха построили къщата. Кой ли живееше тук?

…………..

Задната врата на къщата се отвори и пред тях се появи някой… Беше пилотът на техния кораб.

Автор:

Десислава Димитрова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е защитено !!