Дневникът: Какво искаше моето наранено его?

21.03.2017

Ето това ми хрумна веднага. Всички мои близки трябва да ме обичат безусловно. Аз съм наранена и имам нужда от тяхната любов, за да съществувам. Хората винаги трябва да одобряват това кото правя. Ако не го направят в мен пак се появява тъгата и обидата, която завладява ума и тялото ми.Само с любовта на близките ми мога са се справя с тъгата. Дали това твърдение не ми предизвиква повечето проблеми? В кои области рефлектира това?
Навсякъде, където може да се настани обидата, че нямам достатъчно разбиране от най-обичните ми хора.

Сълзи – пикочен мехур.

След задълбочен анализ моя ум стигна до заключението, че имам това тревожно разстройство и всичките придружаващи го болести , заради някакъв страх, който е дошъл още с раждането ми. Пътят на логиката мина през доста места. Първоначално мислех, че всичко идва от детските ми години когато ми падна цялата коса. Но явно проблемът е бил още преди това. Когато си зададох въпроса какво изпитах когато майка ми влезе в болница и косата ми падна, една мисъл ме удари като гръм. Ако майка ми умре кой ще ме обича. Значи проблемът не е бил заради гаврите на съучениците ми, заради това че нямах коса и пет години бях с перука. Нещо друго имаше, но какво?

Анализаторът не преставаше да търси причината. Човъркаше все по-навътре. Започнаха въпроси от какво толкова съм се уплашила, щом не е здравословния проблем на майка ми. Имах нещо в себе си, което ме плашеше до смърт. След поредното ровене назад във времето, се сетих от какво винаги ме е било страх. От малка имах пророчески сънища, видения, силно биополе на ръцете. Не ми стигаше това, ами и като капак та всичко, непрекъснато сънувах починалите си близки, които все искаха нещо и трябваше да предам съобщението на когото трябва. Докато конкретния възрастен не направеше нещо, сънищата продължаваха и ставаха все по-кошмарни за малкото дете. Дарба, която ме изкарваше от равновесие. Не я исках. Потулих я в най-скритото място в мен, от където никога да не излезе. Реших, че вече я няма, дори я забравих.Останаха само постоянните кошмари и от време на време някой сън идваше да каже, че някой ще умре. Виденията ги нямаше и бях спокойна.
Но, явно скрития звяр продължаваше своята дейност, не го интересуваше дали искам или не.

Следва:

Дневникът: Изключи разума, за да си добре

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е защитено !!