Как да имаме всичко, което пожелаем

Как да се справим със зависимостта от мнението на хората?

Как да се справим със зависимостта от мнението на хората?

 

Какво поражда нуждата от одобрението на хората?

От доста време си задавам този въпрос. И отговор все няма. Дали не чувам своя вътрешен глас или по-скоро не искам да го направя. Много години трупах в себе си неудовлетворение за това, че не бях разбрана, за това, че приемах униженията и обидите на околните.

Спомням си бях малка, в училище носех перука и децата умираха да ми казват, че съм грозна, плешива, че съм изрод, плашило и т-н.  Любимото им занимание беше да свалят перуката и да се смеят на гледката.  Защо носех перука? Ами защото страдам от автоимунно заболяване – алопеция ареата, при която пада всякакво окосмяване по главата и тялото.

Исках просто някой да каже, „Ей ти си красива! Външния вид не е толкова от значение.” Но, уви никой не го направи. С изключение на майка ми, която ми казваше „ Ти поне можеш да скриеш недъга с перука. Аз като млада бях цялата в пъпки и цирей и не можех да ги скрия…”    Е, това не ми вършеше кой знае каква работа.  Въпреки, че тя беше единствения човек, който се опитваше да ми помогне, за да си върна самочувствието. Единствения човек, на който можех да разчитам в грозния си живот. Но, в крайна сметка се примирих със съдбата си. След време косата порастна, махнах перуката… Но, дълбоко в мен се беше загнездило чудовището на зависимостта от мнението на хората. Исках да съм обичана, да се радвам на живота, да съм щастлива. Просто имах нужда от някой, който да ми казва, че съм красива, за да пропъдя тягосните мисли, че съм нищо, една голяма нула и то без коса. Лошото, е че се срамувах от себе си, срамувах се от всичко, което правя. Може би това се дължи на строгото, консервативно възпитание, което получих. Явно родителите ми прекалено много се вълнуваха от това, какво биха казали хората.  И разбира се, като примерна дъщеря, премервах много внимателно всяко свое действие, за да съм в полза на обществото, за да не си кажат хората „ Ето я тази, не стига, че има физически недъг, ами и се държи непристойно.” Защо ли го правех, като въпреки всичко, хората подължаваха с обидите. А, толкова се стараех да им угодя, за да чуя заветното „Ти си красива! Ти си добра! Ти можеш да направиш всичко, което пожелаеш! Ти си ценна и уникална!”.

Складирах в себе си недоволството и убеждението, че не ставам за нищо и с всеки изминал ден, то ставаше все по-успешно.  Самочувствието ми беше паднало под нулата. Мислех си, че едва ли не всеки скрито ми се подиграва. Вече имах хубава и буйна коса, но лошото се беше загнездило вътре в мен много дълбоко и се чувстваше страхотно там.  Но стресът си оказваше своето влияние. Щом започнех да се чувствам самотна и ограбена духовно, косата падаше на кичури и за няколко дни можеже да се появят няколко огромни голи петна. После трябваше да се възстановява с години. Но, съдбата ми беше такава и аз я приех. Заболяването го има, а то в пряка зависимост от дозата стрес, на която съм положена в конкретния момент.

Затова, ако искате да се справите с алопецията, наложете си да спрете да мислите какво ще кажат другите. Тяхното мнение не е важно. Вие сте уникална по свой собствен начин. Радвайте се на живота и не се замисляйте каква е визията ви.

Автор:

Десислава Димитрова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е защитено !!