II Част Тъмната страна Глава 11 – Теодора

Теодора отвори очи и видя, че над нея се бяха надвесили няколко  странни същества. Те бяха мънички и  кръгли. Наподобяваха топки, върху които като че ли беше засадена несиметрична глава. На фона на тялото, главата им беше колкото  яйце. Имаха огромни  очи. Вместо уста и нос природата ги беше дарила с цепнатини.

 

Размърда се, но усети, че тялото и крайниците й са напълно блокирани, въпреки, че не беше вързана. Човечетата я изучаваха и говореха нещо на неразбираем за нея език.  Докосваха ръцете й, краката, главата, тялото.  Не знаеше дали са дружелюбни или се готвят да й направят нещо лошо. Изведнъж видя в дъното на помещението, в което се намираше силна светлина. Приличаше на врата с неправилна форма. По краищата й се виждаха много преплитащи се цветове, а в средата всичко беше ярко бяло и светло. Теодора недоумяваше какво се случва и къде се намира. Чудеше се как да попита, дали ще я разберат. Накрая се престраши и каза с приглушен глас:

– Кои сте вие, къде съм?

– Ние сме пазителите на седмото измерение – отговори едно от съществата. Намерихме те на свещената граница между нашия свят и този на този на Таните. Те обитават щестото измерение. Преди време в нашата Вселена царуваше мир и благоденствие. Жителите на всяко от десетте измерения живеехме щастиво. Всяка да го наречем раса, има различни способности. Като се наложеше обединявахме силите си, за да защитим световете. В един момент при Таните дойде тайнствен галактически пътешественик. Завербува ги и промени мисленето им. Използваше способностите им, за да завладее всички светове. Всеки попаднал в Шестото измерение, се връщаше коренно различен . Тогава събрахме съвета на Измеренията и решихме, всяко да се защитава от обучени представители,  т.нар. Пазители. Но… Историята е много дълга, а ти си изтощена.

– Какво се е случило с мен? – уплашено попита Теодора.

– Не знаем какво са ти направили. Ти беше успяла да излезеш през времевия портал и се беше добрала до нашия свят.

– А къде са моите приятели? Последното, което си спомням беше, че нещо ме дърпаше и пропаднах в пясъците.

– Ран и другите са в третото измерение. Планета Трин беше една от най-силните от десетте измерения. Техните пазители бяха създадени от водача им. Представляваха живи кораби, създадени от водата на планетата. Но, нацията им загина, остана само един жител, който беше събрал знанията на своята и на хиляди други звездни народи. Накрая той се побърка, запобна да обикаля Космоса и да търси място, където да умре. Беше станал чиста космическа енергия. Забрави каква беше мисията му. Остави корабите на планета и повече не го видяхме. Сега разбрахме, че е предал цялата си сила на Ран.

 

……………………………………………………………………………………………………………………………………………………

 

Теодора се опита да стане, но нямаше никаква сила. Не знаеше какво й бяха направили, но беше сигурна че нещо се е случило. Не беше същата. В нея се надигаха чувства, които не й бяха познати. Имаше усещането, че в съзнанието й се разхождаха внушения, дошли незнайно откъде. Имаше странни  спомени, които нямаше идея откъде идваха.

 

Виждаше как се разхожда по плажа. Изведнъж пред нея се изпречи дървена врата, цялата с вериги, която едва се държеше. Беше заключена с няколко катинара. Виждаше процепите през дървото, оковите бяха ръждясали. Вратата се клатеше от вятъра. Теодора имаше чувството, че всеки момент вратата ще се разпадне. Отиде до нея.

 

Независимо от вида си, беше много стабилна. Опита се да я отвори, но нямаше с какво да разбие заключалките. Буташе, дърпаше, но нямаше  никаква полза. Мизерната порта не се отваряше. Нещо й подказваше просто да докосне катинарите. Направи го и стана чудо – веригите започнаха сами да се отдръпват, катанците падаха и накрая вратата се отвори. В момента, в който я отвори и мина през нея, тя се разпадна и изчезна. В далечината виждаше втора подобна двера. И тя беше окована с вериги и заключена с много катинари. Отвори я по същия начин, след което последва разпането и изчезването на вратата. Следваха още много врати, през които Теодора мина. След отварянето на всяка врата, времето ставаше все по-мрачно. Облаците се събираха, чуваше се свитене.

 

Отваряйки последната врата, пред очите й се разкри странна гледка. Намираше се в сумрачна празна стая, стъклата по прозорците бяха изпочупени. Отвсякъде висяха паяжини. По средата на стаята видя малко момиченце, облечено в бяла рокличка на сини корабчета. То беше клекнало и не се виждаше лицето му. Вятърът в стаята всистеше от всякъде, вой на вълци се чуваше в далечината. Отиде до малкото същество и го докосна. Момиченцето я погледна. Косата му се развяваше несресана. Лицето й  беше мръсно, а рокличката изпокъсана. В момента, в който се изправи, пред Теодора се появи ужасяваща гледка. Момиченцето беше оковано в дебели вериги. Ръцете и краката му бяха вързани за тях, а веригите бяха забити дълбоко в пода. По лицето на детето се стичаха сълзи. Като, че ли молеше за помощ да бъде освободена.

 

Теодора не можеше да гледа тъжното лице на детето. Усещаше, че нещо ще се случи, ако я освободи, но реши въпреки всичко да го направи. Изкубна веригите от земята с  нечовешка сила. Бавно развързваше детето. Малката я гледаше някак зло. След свалянето на всяка окова от момичето, то се променяше. Изчезна миловидния му вид,  лицето й промени облика си. Тя се превърщаше в нещо древно и зло.

Докато пред нея не застана огромно чудовище. Нещото беше някаква странна смесица между огромен паяк и октопод. Имаше тънки крака, които едва го издържаха. Очите му бяха червени, от устата му бълваше огън. Теодора се изплаши от черното, лъскаво туловище, от което излизаха дълги пипала. Не усещаше краката си, ръцете й се разтрепераха. Трябваше да бяга със всичка сила, за да се спаси. В този момент не мислеше трезво и напълно беше забравила, че не може да умре.

 

Усещаше се вцепенена от ужас. Не можеше да се помръдне, но трябваше да бяга.

–  Бягай, докато странната твар не те е е обсебила – казваше си тя. Бягай и не се обръщай назад, багай, бягай…Чудовището я следваше по петите. Разстоянието между тях ставаше все по-малко. Огнени кълба излизаха от устата на звяра. Всяка горяща топка от светлина, която достигаше Теодора, я нараняваше. Нямаше рани по себе си, но ставаше все по-слаба и все повече силите й я напускаха. Нещото като че ли, освен че искаше да я изгори, източваше и цялата й енергия. Това беше създание, което се хранеше с енергия, дошло от някое от ниските измерения.

 

Силите й вече бяха накрая, още малко и щеше да се сгромоляса на пясъка. Започна да й се привижда… Виждаше  врата, цялата изпълнена със бяла светлина. Не знаеше дали това е реално или просто беше мираж. Но, нямаше нито сила, нито време да размишлява какво е. Просто трябваше да стигне до сметлината, иначе щеше да загуби всичко човешко в себе си и щеше да стане звяр. Беше ранена от огнените кълба, които излизаха от устата на демона. Със сетни сили се добра до светлинната врата. Не усети кога премина през портата. Лежеше почти в несвяст и виждаше как от другата страна, чудовището обикаля около вратата, но нещо го държеше отвъд нея.

 

…………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

 

Теодора се върна на себе си, изтощена от  неприятния спомен. Нямаше идея какво беше това място  и кое беше това момиченце, но инстиктивно усещаше, че то й беше безкрайно близко. Къде беше то? Защо беше оковано?…Теглеше я към това дете. Искаше да го спаси, с цената на всичко. Какво се беше случило с него, защо се преврърна в демон…Защо чудовището искаше да  обсеби и нея….

 

По тялото си имаше рани, които я изгаряха. Не можеше да се движи. Буквално беше парализирана от страх. Звярът беше успял да вземе голяма част от енергията й. Беше въпрос на време Теодора да се превърне в опасен демон.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е защитено !!