Глава 8 – Пътешествие отвъд пределите на съзнанието

 

Ран седна на брега на океана. Водата нежно галеше кожата на краката му. Пред него се разкриваше една невероятна красота, която го зашеметяваше напълно. Бавно започна да отпуска всеки един мускул от тялото си. Усещаше спокойствието и тишината. Със всяко ново вдишване отпускането ставаше все по-голямо. Ръцете, краката, главата, торса – всички те бяха в състояние на безметежност.  Попадна в безвремие, където се преплитаха искрящи цветове. Знаеше, че седи на плажа,  изведнъж видя как астралното му тяло се отдели от физическото. Усещането беше неземно. Тръгна по плажната ивица. Вълните се разливаха в пясъка, някъде в далечината се виждаше дъга. Имаше чувството, че не стъпва по земята. Краката му едва докосваха повърхността. Вървеше и се наслаждаваше на гледката. Красотата наоколо изпълваше душата му. Радваше се и беше щастлив. Но, незнайно защо имаше чувството, че това скоро ще свърши. Не знаеше на къде е тръгнал. Но, беше сигурен в едно – отиваше да се види с някого. Кого ли щеше да срещне на тази безлюдна планета…

 

Не спираше да върви, лагуната като че ли нямаше край. Вървеше и вървеше по брега. Изведнъж видя, че небето започна да сменя цветя си. От бледо синьо започна да става все по-тъмно.  Наближаваше буря. Отиваше в центъра й. Силен вятър го блъскаше и като че ли се опитваше да го запрати обратно, там откъдето беше тръгнал. Времето му подсказваше, че трябва да се върне обратно, да събуди тялото си и да се върне в кораба по най-бързия начин. Тишаше със всичка сила, за да се събере обратно със себе си. Бурята го следваше по петите. Почти не му стигаше въздуха от бързането, светкавици го преследваха и се опитваха да го убият. Виждаше се седнал на брега… Ако не побърза щеше завинаги да се сбогува с тялото си. Като че ли всичко от недрата на планетата  и от облаците се надигаше и образуваше огромно торнадо, което засмукваше всичко по пътя си.

 

В този момент реши, че изследването на себе си ще остане на заден план. Тичайки разбра, че това не е най-важното. Собственото его беше нищожно пред това, което му предстоеше да направи – да бъде пазител на планетата от космическите катаклизми. Достигна седящия Ран и влезе в себе си. Като отвори очите си видя все същото красиво място, което беше оставил. Нямаше и следа от преследващата го буря. Чудеше се какво беше това. В паралелен свят ли  попадна или беше бегъл поглед в бъдещето. Не можеше да даде отговор на този въпрос, но реши да послуша интуицията си и да се прибере в кораба. Каквото и да се случи на планетата, в него Ран беше в безопастност. На мостика се загледа в далечината. Нямаше никакви дори и най-слаби позиви, че нещо може да смути този рай. Вътрешният му глас продължаваше да го приканва да се забърза и да затвори вратата на космическия си дом – неговия кораб. Вече беше вътре и спокойно можеше да наблюдава какво се случва. Застана пред  един от люковете и гледаше навън. Пясъкът беше все същия, морето беше застинало, така както го беше оставил, небето беше най-красивото нещо, което някога беше виждал. Но, изведнъж слънцето се скри, небето се изпълни с малки сиви облаци, задуха силен вятър, който ставаше все по-мощен. Това, което гонеше Ран в паралелния свят вече беше тук. Бурята започна. Торнадото засмукваше всичко по пътя си.

 

Ран вдигна кораба и се отправи към спасителна мисия. Трябваше да направи нещо, за да оцелеят той и екипажа му. Планетата явно беше със собствен характер и трябваше да се научи да живее тук, въпреки природните катаклизми. Явно имаше неща, които бяха по-важни от това да наблюдава себе си и да си търси лошите страни. От странната си бездушевна разходка разбра само едно – на планетата имаше някой, който го очакваше. Време беше да събуди екипажа…и заедно да се научат да живеят в този нов свят. А, относно собствените си демони, които издирваше, откакто хипнотизира екипажа – те бяха негови. Лоши или добри, можеше да ги контролира. Трябваше да се научи да се справя с много по-сериозни предизвикателства, отколкото да изучава емоциите си. Беше решил, че ще следва добрите, а на лошите просто няма да обръща внимание. И да продължава да се доверява, не на чувствата, а на интуицията си. Сега беше време да събуди другите.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е защитено !!