Глава 13 – Чипът в действие

Ран я дърпаше все по-сериозно. Вървяха в нищото. Пясъчната ивица беше изчезнала, на нейно място се беше появила пустиня. Стигнаха до високи порти, целите в паяжини. Зад стената се чуваха стонове и приглушени ридания. Това място не се хареса на Теодора. Там беше събрано цялото зло. Не искаше да отиде там, но Ран я държеше здраво и направо я влачеше към мрачното място.

 

Застанаха пред огромната порта. Стената беше висока над 3 метра, а дължината не се визуализираше в близката далечина. Зидът се разпростираше докъдето стига погледът. Вратата беше направена от метал, който беше някаква странна смесица между желязо и дърво и пясък. Въпреки страховития си вид, на пипане аркадата беше доста елестична. В момента, в който някой я докоснеше, материята се променяше и започваше да се огъва. Теодора докосна стената и ръката й потъна в нея. Изведнъж усети страшна болка, съпроводена с изтръпване на частта, която беше от другата страна. Дръпна се изплашена и ужасена. Ръката й гореше в син пламък. По дланта й, кожата беше почти свлечена. А, останалата част беше цялата в рани.

 

Ран я дърпаше напред, а Теодора вървеше назад. Погледна ръката си и го попита:

– Виж какво ми се случи. Боли ме, ръката ми гори. Къде ме водиш, защо трябва да отидем в това ужасно място. Приятелят й продължаваше упорито да мълчи.

– Мислех, че ще ми помогнеш да се справя с чипа, с болката, със страховете, а ти ме водиш някъде, където ще се чувствам нещастна и не в безопастност. – Ран, какво става с теб?

 

В този момент Ран се обърна и Теодора видя нещо, от което настръхна. Очите му бяха червени и огън излизаше от устата му.

 

– Кой си ти? Какво направи с Ран?

 

Фалшивият Ран продължаваше да мълчи и да изпуска огнени кълба. Очите му ставаха все по –страшни. Продължаваше да влачи клетата Теодора след себе си.

Ран се превръщаше в нещо друго – бавно се променяше. Лицето му започна да се удължава, от тялото му излизаха шипове, които се превръшаха в пипала, ръцете и краката му започнаха бързо да се окосмяват и да стават все по-дълги и много тънки. По гърба му излизаха някакви странни неща, подобни на перки на акула. Кожата по тялото, лицето и крайниците му си променяха цвета – целия стана черен със син отенък. Очите му бяха червени и зли…

 

Докато траеше тази промяна, Теодора гледаше с невиждащи очи. Пред нея застана с цялата си мощ, демонът който я преследваше. Сърцето й биеше лудо. Това ли беше краят й? Сега щеше да се превърне в нещо, което не можеше да контролира.

 

Но, въпреки страха си, й беше интересно какво ще се случи, ако се предаде на тъмните сили, как ще се държи, какво ще направи, как ще се пребори с болката от чипа.

 

 

Вече не се страхуваше от Звярът, защото той беше част от нея. Страхуваше се само от едно – от болката, която й причиняваше имплантът, за да я предпази от Тъмната страна. Болеше я зверски и беше готова на всичко, за да спре проклетата болка. Беше различна и не й харесваше, искаше пак да си е същата като преди. Демонът беше в главата й, караше я да мисли само лошо, а в следствие на това, чипът се активираше и започваше адското страдание. Раните й не заздравяваха, а ставаха все по-сериозни. Тялото й не можеше да се справи с атаките. Органите й отказваха да фукционират както трябва. С всеки изминал момент се влошаваше. Беше наясно, че ако се предаде на Злото, болката щеше да я преследва през целия й живот, докато накрая стане една безсмъртна развалина, която живееше живот под наем. Не, това не беше решението…

 

В този момент огромната порта бавно се отвори. Двамата влязоха вътре и се озоваха в място, от което косата можеше да настръхне.

 

Вървеше заедно с чудовището. Пред тях се откриваха странни неща. Вързани и оковани хора горяха в сини пламъци. Лицата им бяха измъчени и изтерзани. Телата им бяха само кожа и кости, кожата им висеше. Очите им бяха хлътнали. Имаше дори и бебета, които се пържеха в адските огньове. Навсякъде се носеше невъобразима смрад, от която й се подвигаше. Огромни кратери изникваха като, че ли от нищото и поглъщаха някой тлеещ нещастник. Навсякъде беше полусумрак, но ясно се виждаше как от повърхността на земята излизаха дървета със змии по тях. Змиите се увиваха около хората и доволно смучеха от енергията им. Клетниците се мъчеха да се освободят по всякакъв начин, но колкото повече опитваха, толкова повече змиите ги изстискваха. Огънят беше навсякъде – и по земята и в небето. На фона на тези гледка, нейните страдания в момента изглеждаха като детска игра.

 

Продължиха напред. Демонът я водеше и не я изпускаше нито за миг. През цялото време й внушаваше, че всичко е лошо, че няма добро никъде във Вселената, че това е нейната мисия – да се мъчи като горките хора, които видя. Минаваха между стъклени витрини, в които бяха заключени странни същества. Може  би бяха събирани от различни светове. Всички те изглеждаха почти еднакво – изцедени и мършави, всяко със своята змия, увита около него. Протягаха ръце към нея, сякаш я молеха да ги освободи.

 

Как за бога да го направи, като самата тя беше пленник на собствените си терзания. По едно време осъзна какво се опитва да направи звярът. За нея също имаше стръклена витрина, както щеше да й се осигури и собствена змия, която да изсмуква последната й останала жизнена енергия. Беше на път да стане като всички онези хора и същества, които бяха пленени и които се бяха предали на болката и страданиеята. Те бяха живи мъртъвци. Телата им отдавна бяха загинали и полуразложени, само горката душа продължаваше да съществува, но съществуваше в адски мъки. Може би и те са имали чип, който ги е предпазвал от Тъмната страна и накрая са се предали на болката. За да продължат да се мъчат завинаги.

 

Теодора се дърпаше, но нейното Зло буквално я влачеше към стъкления капан. В този миг, чу гласът на Ран:

 

– Обърни се към Демона  и го погледни в очите.  Не се страхувай от него. Няма да те нарани. Не той, а ти самата се нараняваш.

– Ран, къде си?

– Аз съм навсякъде – каза Ран. Послушай ме и няма да сбъркаш. Докато те владее страхът, Демонът ще става по-силен и ще ти внушава всякакви дивотии, а тялото ти ще се измъчва от страшната болка, докато накрая не станеш една от Тях – живите мъртъвци. Демонът е твой приятел, болката също. Сприятели се с него и ще разбереш как да се измъкнеш от положението, в което се намираш. Отпусни се, колкото повече мислиш и се стагяш, толкова повече ще те боли.

 

– Искаш да кажеш, че ако не обръщам внимание на болката, тя ще изчезне и тялото ми ще се възстанови? – тихо попита Теодора.

 

– Ти самата очакваш да те боли, защото това ти внушава Демонът – каза Ран. Всичко, което ти се случва е свързано с твоите очаквания. Защо очакваш само лошото? Ти си напълно под влиянието на Злото. Търсиш болката и привличаш повече от нея. Колкото повече мислиш дали ще те боли, дали ще се разболееш допълнително, дали ще се случи нещо лошо, ти го привличаш. Запомни, че каквото мислиш, това ти се случва. Така е устроена енергията на Вселената. Ти излъшваш вибрации, които излизайки от твоя ум, започват да търсят сходни такива. Съответно започваш да привличаш още от тях и ги увеличаваш. Колкото повече лошо мислиш и се страхуваш, толкова повече ще се влошаваш и тялото ти ще стачкува, органите ти един по един ще започнат да отказват да работят както трябва. Накрая ще станеш като клетите хора, които видя – душата ти ще блуждае и никога няма да намериш успокоение. Ти сама трябва да се пребориш с Демона, като се сприятелиш с него. Попитай го защо се държи по този начин и как да му помогнеш да започне да вижда и хубавите неща. Но, преди да направиш това нека да ти покажа какво е направил твоя демон,  какви поражения е направил на теб и на Вселената… Целия свят може да загине, ако не го спреш. От теб зависи добруването на жителите на 10-те измерения. Заразено е 11-тото измерение. Ако не се вземат мерки, то  ще погълне цялата Вселена и всички ще станем пленници на Тъмната страна. Всичко ще е тъмно и ще управляват злите сили. Това, което видя зад стената беше малка част от него. Колкото повече се страхуваш от болката, която ти причинява чипът, толкова по-силен ще става демонът и ще прави така, че измерението на страховете да привлича все повече Злото. Пораженията, които прави той ще увеличават твоята болка и ако не се освободиш от нея и не приемеш, че имплантът е сложен, за да предпази както теб, така и другите жители на измеренията, много скоро никой няма да може да ни спаси, дори и аз.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е защитено !!