Гласът на Вселената, Глава 1 – Сигнали от космоса

Ран се събуди с голямо въодушевление. Цяла нощ  мислеше за предстоящото си пътуване до  планетата Трин. Това беше планета, наскоро открита от екипа на баща му.  Беше изпълнен едновременно с възторг и страх. Страхуваше се от новото, необятното, мистериозното. Имаше екип за пътуването – учени, колеги на баща му, които щяха да му помогнат при взимането на проби от повърхността на планетата и търсенето на непознати форми на живот. Изпитваше известна доза неувереност в себе си, даже не беше сигурен дали ще намери необходимите доказателства за съществуването на нещо ново. Искаше да изживее своите мечти и очаквания, но не знаеше как ще се справи с поверената му задача.  За съжаление не знаеше почти нищо за планетата, имаше съвсем малко факти. Баща му  беше зает с  тълкуването на сигналите, получени от тази далечна планета. Не знаеше дали бяха добронамерени, или не. Дали беше зов за помощ или агресивни намерения към земната раса. Не искаше повече да си пълни главата с подобни мисли. Закуси и тръгна към Центъра за космически изследвания. Там щеше да се види с баща си и другите от екипа. Трябваше да се подложат на много изследвания и симулации. В крайна сметка пътуването и престоя до планетата Трин не беше шега работа.

За крехката си осемнадесет годишна възраст, Ран притежаваше висока интелигентност и проницателен ум. Интересуваше се от всичко ново, независимо дали беше технология, или откритие направено наскоро в сферата на химията, физика, история, биология и т.н. Знаеше няколко езика, включително и три мъртви, беше на ти със съвременните технологии. Баща му беше изключително горд с него и поради тази причина искаше да го вземе в екипа си.

Пътя до центъра минаваше през парк, осеян с капещи  листа. Ран се възхищаваше на невероятната гледка и незнайно защо имаше  чувството, че минава оттук за последен път. Всичко беше толкова красиво, толкова първично. Като стрели минаваха мислите му: „Защо е създаден света?, „Какво ще стане след 10 000 години?”, „Защо съществуваме?”, „Какво сме ние – самостоятелна раса или несполучлив експеримент?”. Главата му беше като празна камбанария. Не можеше да даде отговор на нито един въпрос, който си задаваше. Чудеше се защо гледа толкова философски на нещата. Защо не се занимава с дейностите, присъщи за неговата възраст, защо от малък искаше вместо да играе с връстниците си, да чете, да чете, да чете…….? Тази негова страст го беше превърнала в самотник, вълк единак, който се интересуваше само от книгите. Не беше изживял детството си, първата си любов, не знаеше какво е да си обикновено момче…

Влизането екипа и подготовката за предстоящото пътуване, ориентираха мислите му в съвсем нова посока . Досега информацията, която събираше четейки, беше само за него. Правеше си собствени проучвания, които бяха безполезни за обществото. Никой не се интересуваше от заключенията на Ран. Гледаше хората минаващи покрай него – забързани и угрижени за собствените си проблеми. Мислителите отдавна бяха измислили и публикували творенията си. Светът беше спрял да мисли и да чувства.  Сега щеше да е полезен. Ако не за друго, то поне за изследванията на баща си. Тази планета се изучаваше от едва от няколко години. Беше му интересно дали има и други форми на живот. Дали знанията му щяха да стигнат, за да задоволи поне собствените си терзания. Дали другите от екипа, ще го възприемат като равен с тях.

Ран се чудеше как ще стигнат до Трин, при положение че тя беше неописуемо далече. Влезе в кабинета на баща си. В главата му имаше милион въпроси относно предстоящото пътуване.

– Здравей татко! – промърмори Ран.

– Ран, радвам се да те видя! – каза баща му. – Готов ли си за пътуването?

– Готов съм, но имам доста въпроси. Как ще стигнем до толкова далечна планета? Според мойте наблюдения трябва да пътуваме 15 години на отиване и още толкова на връщане.  Как ще се върнем? Не виждам как ще се запасим с гориво, вода, кислород и храна за тридесет години напред?

Баща му го погледна, с лека усмивка  и поглед, характерен за учен, който е направил голямо откритие.

– Ран, за всичко съм помислил – каза той.

– Планетата Трин се намира в галактиката Риа. В центъра на галактиката има свръх масивна черна дупка, от която се образувала самата галактика. Намира се на 13 млн. светлинни години от Земята. Планетата е скалиста, много голяма част от повърхността ѝ е покрита с безкраен океан, а нейната площ е 7 пъти по-голяма от площта на Земята. Върти се около червено джудже и независимо от близостта ѝ до звездата, температурата е около 40 градуса по C, и  има вода. Това предполага, че може би има развитие на живот, който би трябвало да се справя с по-силната гравитация и по-голяма радиация, заради близостта си до червеното джудже. Атмосферата се състои от 80 % въглероден двуокис…..

– Татко, отговори ми на въпроса, интересува ме как ще стигнем до там?

– Точно щях да стигна до въпроса ти – строго отговори баща му. Ще започна малко по – отдалеч, ще ти дам повече информация за черните дупки и тогава ще разбереш за моето последно откритие, което ще  отговори,  на твоите въпроси.

  Свръх масивните черни дупки са с апокалиптични размери. Една такава дупка може да е с размерите на отделна галактика. Имат неимоверно гравитационно  привличане и плътност. Всичко в близост – газове, звезди и цели планетни системи биват засмукани и отиват в нищото. Те дори унищожават тъканта, от която е изградена Вселената. Но макар и да поглъщат цялата материя, която ги обкръжава, те могат също да са „космически фабрики“ за образуване на галактики. Нищо, което е достатъчно близо до нея, не може да се отскубне от силната ѝ гравитация. Материал, който се върти на ръба на черната дупка, обаче може излъчи огромно количество енергия. Тя се приема от астрономически обект, който се нарича квазар. На практика квазара изгражда своя собствена галактика, като изхвърля високо енергийни частици и бързо движещи се газове. В центъра на черната дупка се намира т.нар. сингулярност. Това е точка, в която пространството и времето се разпадат, както и всички физични закони.

Това означава, че като попаднем в сингулярността, може да се появим в друга част от Вселената…..

– Татко, как ще стане това? – попита Ран

– Преди милиони години една такава сингулярност е предизвикала Големия взрив, с който Вселената се е родила, образували са се Земята и целия Космос. Ще прегънем пространствено – времевия континиум и по този начин ще получим гравитационни вълни, на които ще дадем малко повече енергия отколкото им е необходимо. По този начин ще накараме пространството да „кипи”, като вода в тенджера. Този кипеж предизвиква изкривявания в тъканта на пространство –  време и появата на тунел, с входна точка черна дупка, която ще ни засмуче към свръхмасивната черна дупка и ще видим планетата Трин, така, както е изглеждала  3 милиарда години след Големия взрив. С прости думи, били са необходими 100 млн. години, за да се завърши образуването на планетата и още 2,9 милиарда години, за да се образуват форми на живот и да се развие цивилизация.  Ние ще направим нещо нечувано, никога не пробвано в историята на човечеството. Може да се върнем като герои, но може, попадайки в Черната дупка, да отидем в съвсем друга точка на вселената, при което да стане невъзможно нашето завръщане. Не знам колко време ще отнеме пътуването и как ще премине, как ще се доберем до планетата и какво ще намерим там? Но в едно съм сигурен, че живота на учения принадлежи на науката и откритията и в никакъв случай не трябва да мислим пораженски.

– Знам, че остават броени дни до началото на пътуването – каза Ран, но имам идея как да произведем ракетно гориво, кислород и вода. При положение, че в атмосферата на Трин има голямо количество въглероден двуокис, ще напълним реактора на кораба с него и ще го смесим с водород. При тази реакция ще се отдели метан, въглероден оксид  и вода. Съединението на първите два компонента може ползваме като ракетно гориво за обратния път. А, за да получим въздух можем да използваме водата и чрез електролиза да я превърнем във водород и кислород. По този начин ще има повече място на кораба за храна.

– Ран, същото си мислех и аз – каза бащата. Не случайно ти имам такова голямо доверие и вярвам в твоите умения. Ние ще ползваме сингулярността, но все пак трябва да имаме и резервен вариант. Ще вземем достатъчно гориво за отиване, консервирана храна, която да стигне за няколко години и машина, която да произвежда въглероден двуокис, за да може да си произведем вода и въздух, ако се окаже че запасите ни свършват.

 В този момент вратата се отвори и влязоха трима души.

– Ран, запознай се с Антон, Пламен и Теодора. Всички те са астронавти.Те трябваше да преминат през сурова подборна процедура, за да участват в програмата. Антон се занимава с химия и биология, Пламен е ядрен физик и накрая нашия капитан – Теодора – историк. На нея ще поверим  изцяло живота си и успеха на нашата мисия.

– Бисере – обърна се Теодора към бащата на Ран, мисията до Трин е изключително предизвикателство. За пръв път в историята на човечеството ще се огъне пространствено – времевия континиум и кораба ще се озове в една от най- далечните точки на вселената. Между другото какво стана със сигналите, които получаваме? Станаха ли по-ясни?

Ран беше чел, че състоянието на технологиите ни е такова, че можем да засечем само цивилизация, която е доста по напред от нас. Ние сме технически млада цивилизация, комуникираме с безжични сигнали едва от 100 години. За да дойде сигнал от края на Вселената са необходими 100 000 години. Според него тези сигнали се пращаха от доста напреднала форма на живот, преодоляла стремежа си към самоунищожение. По неговите изчисления тези сигнали се подаваха от десетки хиляди години, към всички точки на Вселената. Знаеше, че е разработена компютърна програма, свързана с гигантски телескопи, които улавят радиовълни. В нея могат да участват и обикновени хора, стига да са регистрирани в системата и да имат софтуера.

– В последно време сигналите, които улавяме станаха доста – каза Бисер. Много хора звънят в Центъра и казват, че вече съобщенията са по 30 секунди, а не както в началото по 12 секунди. Преди се чуваше само съскане, а сега вече звучи като свирене.

– Остават само пет дни до началото на пътуването – нервно каза Антон, трябва да проведем още симулации, да проверим техническата изправност на кораба и техниката.

– Всички сме в пред полетна треска – замислено отговори Пламен, още повече, че пътуването през пространствено е с еднопосочен билет и веднъж преминали през времевите дупки не можем да се върнем по обратния път. Не се знае дали ще се озовем в паралелна вселена, в миналото или в бъдещето. Каквото и да стане, рискуваме всичко в името на науката.

– Ние сме екип – каза Теодора – щом сме заедно, няма от какво да се страхуваме. Всички сме изследователи и тръпката на новото, необятното, мистериозното ще е  по-силна от страха ни.

Следва Глава 2 – Пътуването

Всички права запазени!

Автор – Десислава Димитрова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е защитено !!