Гласът на Вселената, Глава 6 Овладяване на страховете, ограничения и съмнения

 

 

  Ран вървеше по плажа и се наслаждаваше на безкрайната синева на водата. Сиянието му даваше огромна мощ. Той разбра, че винаги е имал тази върховна сила, но е била заключена дълбоко в него, докато трансмутацията и сиянието не  отключиха. Имаше чувството, че предшественикът му беше препрограмирал съзнанието му, заедно с промяната на органите  и клетките му. Чувстваше се лек и спокоен.

  Задачата му– да върне екипажа в нормалното им състояние и да ги предпази от грозящата ги опасност, изобщо не изглеждаше елементарна. За сега беше успял да се справи с всичко, което беше му се случило. Това стана, защото се довери на стремежа към съвършенство на всички човешки същества.  Но екипажът му се състоеше от обикновени хора, при които  собственото  Его и материалното бяха все още водещо начало. Въпреки това ясно си даваше сметка, че това е призванието му. Неговата мисия беше да създава материя и енергия, да помага на всички, които имаха нужда от това. В него се водеше непримирима битка между божественото и човешкото начало. Старият Ран беше някъде дълбоко в него, но все още не се предаваше и се опитваше да надделее. Съмнения го терзаеха, дали ще се справи, ще бъде ли достоен за тази велика чест?! Как да помогне на самия себе си…Опасенията му бяха притихнали, но той си даваше сметка, че пак ще се появят. Беше въпрос на време…

   Осъзнаваше, че преди да направи каквото и да е, трябва да успокои ума си. Всичко след това щеше да бъде много по- лесно и просто. Трябваше да се справи с всичките си вътрешни демони, след това да се заеме с тези на екипажа. Сам прие Съдбата си. Връщането назад вече беше невъзможно!

   Ран осъзнаваше своята невероятна мощ, но все още не можеше да я контролира. Чудеше се как предишния Вселенски разум е успял да се справи с тази трудна задача. Искаше му се да го попита какво да прави, но Нещото вече го нямаше. Започна да изпада в леко състояние на паника. Вместо да се успокои, Ран все повече се озоваваше в омагьосания кръг на собствените си съмнения и страхове. Но трябваше да ги преодолее в най-кратко време. И най-важното щеше да е успокоението, което за съжаление му се удаваше страшно трудно…

   Паниката се увеличаваше и Ран започна се чувстваше безпомощен и сам. Цялата Вселена разчиташе на него, а той не можеше да контролира нищо.

 – Господи, помогни ми! – викаше с всичка сила. – Страх ме е! Какъв Бог съм аз, като не мога да  се справя със  себе си. Не мога да се овладея и успокоя!

   Разхождаше се нервно напред-назад и нещо не можеше да успокои душата му. Имаше цялата мощ на Вселената, но не и контрола върху нея. Молеше за помощ, но нямаше кой да помогне…Страхът му се усилваше лавинообразно. Бог, на който се осланяше в тежки моменти, както бе научен от семейството си, беше го напуснал…

   В един момент  в съзнанието му избухна светкавица и той осъзна, че  Божествената сила вече е в него  и на неговите плещи  отсега нататък ще лежи Божията промисъл!

  – И какво се сега? – каза си Ран. – Моля се на Господ за помощ, а той предаде силата си на мен. Значи трябва да се моля на себе си… Тази мисъл дори го развесели – Къде го чукаш, а то къде се пука! – Аз съм Вселенския мултиразум. Щом ще разчитам изцяло на Себе си, сигурен съм, че ще намеря начин – каза си Ран. Усещаше как се стопяваха всички негативни мисли и внушения. Страховете отстъпваха мястото си на увереността.Тя го изпълваше с огромна мъдрост и знание, които той съвсем скоро щеше да използва.

    Вече знаеше, че трябва изцяло да се довери на своята Мъдрост, на Интуицията си, която щеше да му даде отговор на всички въпроси. Как да се справи с проблемите, които го връхлитаха. Изведнъж  почувства необходимост да не мисли повече за нищо. Просто вървеше по плажа и съзерцаваше Залеза и беше  безкрайно благодарен, че намери този велик учител, своето висше АЗ.

   След този момент, Ран почувства отдавна жадуваното спокойствие. Знаеше, че каквото и да се случи, решение ще се намери. Осъзна, че това, което го измъчваше беше  илюзия, предизвикана  от подсъзнанието му. Започна да разбира, че страхът е като вериги на краката, който обсебва цялото му същество. Единствения начин да преодолее това състояние беше да направи нещо, да действа, въпреки страха. Прозрението,  го разтърси из основи. Разбра, че той е част от Вселената и огромната космическа мощ винаги ще го съпътства. Висша мисъл му беше спусната от „горе” и тя гласеше:

 Винаги всичко се решава по най-благоприятния начин, в точния момент.

 Колкото и да се страхуваш, решение винаги има. Затова реши да остави страха да вилнее, смееше му се и си казваше, че няма от какво да се страхува, защото след бурята винаги следва прекрасен и слънчев ден.

 Вече трудностите не го плашеха, защото разбра, че те са част от живота и единственото, което трябва да направи е да ги приеме. Приемаше ги като нови възможности, чрез които да намери верния път към решението на проблема.

  Колкото повече се отърсваше от страхове и съмненията си, толкова по-силен ставаше. Разбра, че човек винаги може да се промени, стига да го желае страстно. Особено на човека, на който му предстои да е Създател на Вселената,  този, който знае всичко и помага на всеки изпаднал в беда. Нямаше място за човешки слабости. Негативните мисли бяха забранени, защото те бяха плод на отдавна отминали внушения. Трябваше  да си промени мисловната нагласа, за да е полезен. Необходимо беше да промени всичките си принципи, които уважаваше, дори и чувствително да се открояваха от общоприетото. Спореше със себе си – единственото същество  – способно да отговори на всичките му въпроси, да му даде вдъхновение, да му окаже помощ.

  Започна да усеща бодежи в сърцето, през мозъка му преминаваха вълни, които го караха да трепери. Нещо дълбоко го измъчваше и не знаеше какво е то. Трябваше да надникне в дълбините на душата си за да открие какво се случва и да се успокои. Само тогава можеше да продължи напред за да овладее силата, която беше натрупана в него.

 Питаше се какво е това, което не му даваше мира. Зададе въпроса на своя вътрешен приятел и зачака  Отговора,  щеше да му даде нова насока на мислите. Съзнанието му беше отворено и беше твърдо решен да преодолее промяната на психиката  и страха от непознатото, което го плашеше безкрайно много.  Успя да преодолее физическата болка от промяната на органите си, но някак си не можеше да приеме, че  и  ума му видимо се променяше. Страхуваше   се, че полудее, като промени убежденията си.

   Прозрението,  беше изпратено от от Съзнанието си и той се криеше точно в размислите от последните минути. Отговорът крещеше – Страх от промяната на Ума и от това, какво ще последва след като я направи. Ще полудее ли, ще бъде ли пак същия Ран?

   Не, нищо нямаше да е същото. Трябваше да разруши с последните си останали сили стария си свят и да върви само напред и нагоре, каквото и да става. Реши да остави тези принципи, от които имаше полза, които му даваха сила да се справи с предстоящата умствена промяна, мислите от които се чувстваше спокоен и радостен. Всичко останало щеше да бъде тотално променено. А, относно лудостта, това беше просто поредния страх. Ран, осъзна, че това, което мислеше за лудост, просто беше промяната, която му предстоеше и умът му не можеше да приеме новото и различното. Неговият вътрешен критик отказваше да приеме огромната сила, която дойде от Космоса. Ран трябваше да спре да се вслушва в грешните съвети на подсъзнанието си и да приеме всичко, включително и Божествеността си. Крайно време беше да започне да действува. Да приеме Силата и да продължи напред, въпреки всички страхове, с които ума му го заливаше. Нямаше връщане назад и „полудяването” беше просто част от пътя напред. Каза си, че това да си различен не означава непременно, че си луд. Който не вярва в него, е свободен да си тръгне и да поеме собствения си неутъпкан път.

Следваща глава 7  – Имам огромна сила, но не можа да я овладея. Защо?

Всички права запазени!

Автор:

Десислава Димитрова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е защитено !!