Гласът на Вселената, Глава 2 Пътуването  

 

Най-после дойде дълго очакваният ден. Ран беше приготвил своя багаж и този на баща си предишната вечер. Седеше на  терасата и се възхищаваше на топлия октомврийски ден. Слънцето галеше бледата му кожа, лек полъх полюшваше клоните на дърветата. Не можеше да откъсне очи от пъстрия килим от листа. Небето беше най-синьото и най-заслепяващото нещо, което изобщо някога беше  виждал. Като на филмова лента преминаваха сцени от живота му.   В главата му нахлуваха отдавна забравени спомени. Чудеше се дали някога пак ще има възможността да се полюбува на природата, дали отново ще се върне на родната си планета.

 Останалите вече бяха на космодрума, когато Ран се появи. Всички бяха готови за пътуването. Бавно започнаха да се качват по мостика, като  се обръщаха назад  с надеждата, че някои ден отново ще видят близките си. Горещи тръпки, редуващи се със студени вълни преминаваха по телата им. Имаха усещането, че са в бясно движеща се въртележка, в която времето летеше с огромна скорост! Не можеха да повярват, че това, което се случва вече е реалност.

Космическият кораб беше специално конструиран за техният 5 членен екипаж. Бъдещият им дом притежаваше два модула – единия за екипажа, а в другия бяха инсталирани системата за задвижване и бордовите консумативи. С интерес започнаха да разглеждат кораба.

 Минаха първо през модула за екипажа. Кораба щеше да лети на автопилот. Пилотската кабина беше прозрачна, в която  мощен компютър контролираше цялата многобройна електроника. На дисплеите беше показана информация, необходима за полета и състоянието на кораба. Въпреки  модерната техника, космолетът имаше и възможност за ръчно пилотиране. По-нататък следваше коридор, който водеше до помещенията за спане. Всяко от тях беше оборудвано със самостоятелен санитарен възел. За безопасността в каютите се грижеше компютърна система, част от главния мозък на кораба.

 Във втория модул, се намираха двигателите – сърцето на техния летящ дом.  За да могат успешно да стигнат до далечната галактика, двигателя беше построен съгласно всички достижения на съвременната наука и техника. Той „засмукваше“ водород от открития космос, което на практика му осигуряваше неизчерпаем източник на гориво за полета.

Настаниха се в пилотната кабина и започна обратно отброяване за излитане.

…………..5, 4, 3, 2, 1 „Старт”.

Корабът се отдели от платформата и пое трудния път на познанието. Облаците придобиваха различни форми. Малки или огромни, издаваха звуци, които приличаха на цвъртенето на щурец. Обитателите на кораба имаха чувството,  че чуват как облаците си говорят. Издигаха се все повече и повече и гледката беше невероятна. Все още виждаха сградите и хората, но със всеки изминал километър ставаха все по-малки и незабележими. Корабът започна да набира скорост, за да може да излезе от земното притегляне. Вече не само хората и сградите, но и  синята планета ставаше все по-малка. Не можеха се насладят на гледката. Чувстваха объркани, но и горди, че на тях беше поверена тази нелека задача. Виждаха от илюминаторите Земята, която вече изглеждаше като  топка. Сушата и водата се сливаха, а отделните цветове вече се сливах в един. Пред тях се откри Млечния път с цялото си изящество.

Извън орбитата на Земята беше създадена миниатюрна  черна дупка, която се бе образувала от колапс в сингулярността. Учените бяха открили, че земните бури изхвърлят антиматерия в космоса. В течение на няколко години и благодарение на новите технологии, бяха успели да създадат изкуствена черна дупка. Тя беше направена с една цел – да е входна врата  към необятния космос.Пространственият мост завършваше  в свръх масивната черна дупка в галактиката Риа.

– Излизаме от   нашата галактика – каза Теодора, сложете коланите, защото ще направим скок в Хиперпространството – 3, 2, 1….Старт…… Включвам хиперпространствения  предавател. След 7 секунди ще бъдем в началото на черната дупка.

Екипажа гледаше откриващия се пред тях хоризонт едновременно със страх и с нескрит интерес. Небето беше осеяно със различни по цвят звезди. Малки и по-големи, изглеждаха като гигантски игленик. Пред тях се появи устата на черната дупка. Имаха чувството, че наблюдават пълно слънчево затъмнение, поне така изглеждаше огромния кръг, който имаше правилна форма и  светещ ореол, направен от съседните до дупката звезди.

– Минаваме през Хоризонта на събитията, след малко ще бъдем притеглени към сингулярността. Черната дупка ще се затвори и никой няма да чува нашите сигнали. Сега ще останем  сами със безкрайния Космос и няма връщане назад – каза Теодора.

– Вече наблюдаваме, не само изкривяване на пространството, но и на времето – каза Бисер – да се надяваме, че ще пътуваме към бъдещето!

Пространството се въртеше в страшен ураган, около центъра на черната дупка. Разтягаше се и се усукваше около собствената си ос. Кораба изглеждаше като една малка лодка в бушуващ океан. На уредите се появяваха  графики, показващи степента на изкривяване, както и вероятностите  за  в бъдеще. Гравитационните вълни, идващи от дупката изпращаха „кодирана” информация за всичко, което виждаше по пътя си. Постепенно малката черна дупка движейки се спираловидно се приближаваше до свръх масивната дупка, като люшкаше кораба през  един безкраен тунел. Екипажа пътуваше едновременно в бъдещето и в миналото, защото времето беше спряло. Чувстваха се така, като че ли някаква невидима сила ги разтягаше и свиваше. Главите им бушуваха, виждаха ярка светлина, уловена някога в клопката на черната дупка. Незнайно защо се усещаха като герои от анимационен филм. Минаването на кораба през тунела образуваше енергия от собствената си маса и по този начин правеше възможно пътуването. Ако някои ги гледаше отстрани, щеше да види как тунела между двете черни дупки прилича на проядена от червей ябълка.

На всички мигновеното пътуване през пространството се стори като една цяла вечност. Бяха изправени пред собствените си съмнения, които придобиваха чудовищни размери. Чудеха се къде ще ще ги запрати черната дупка. Бяха сами във Вселената, сами със своите мисли. Беше толкова тихо и имаха чувството, че мислите им се чуват навсякъде в Космоса. Дали беше телепатия или ефект от пътуването, дали от спирането на времето около тях, но те мислеха за едно и също (колкото и странно да беше), чувстваха се като един разум, управляван от могъщи сили. Само Ран не беше се включил  в единните мисли на екипажа. Моменти от живота си,  живи картини от миналото  се въртяха в главата му. Виждаше майка си и брат си. Спомняше си как преди да тръгне, майка му го прегърна  и му каза, че много го обича. Как брат му не искаше да тръгне, защото си беше изгубил любимата играчка. Как закъсняха за самолета и го хванаха в последния момент. Виждаше ясно майка си, която дърпаше почти насила малкото му братче, хлипащо и давещо се в сълзите си. При излитането на самолета валеше пороен дъжд, светкавица озари черното небе. Ран и баща му стояха на терминала и гледаха излитащия самолет. Не можеха да откъснат очи от черната диря, която оставаше след себе си той. Защо ли бяха толкова напрегнати, защо не можеха да отделят очи от смаляващия се самолет? Прибраха се в къщи, не можеха да си намерят място, обикаляха от стая в стая. В един момент чуха зловещия звън на телефона. От отсрещната страна тих глас ги уведоми, че самолета е катастрофирал, поради техническа неизправност и няма оживели пътници. В този момент и двамата имаха чувството, че пропадат в безкрайна бездна. Небето и земята се сляха в едно, гръм прониза ушите им, светкавица ги ослепи. Нямаше птици, нямаше вятър – всичко беше черно и грозно.

След смъртта на най-близките си хора, Ран се затвори в себе си. Беше на 10 години, когато стана трагедията. Вече света не беше същия. Опитваше се да преодолее мъката, като се отдаде на науката. Четеше всичко, което му попадне в ръцете.

Пред погледа му  се явяваше  баща му, прекарващ нощите си  в лабораторията… Жадуваше поне за миг някой да му обърне малко внимание, да поговори с него. Искаше да вика, да сподели мъката си, но нямаше с кой. Единствената му утеха беше самопознанието, седеше пред компютъра и решаваше диференциални уравнения, беше вглъбен в собственото си самоусъвършенстване, четеше,  учеше езици включително и някои отдавна умрели. Така успяваше да изтрие горчивите си спомени от миналото.

Беше малък,  но  преждевременно  пораснал. Чувстваше се така, като че ли е живял няколко живота. Четенето и ученото му даваше нова позитивна насока в живота. Усещаше, че беше станал като енергиен склад – колкото повече учеше и четеше, толкова повече се зареждаше с енергия, беше ненаситен за още и още. Записваше се на различни курсове, независимо дали бяха свързани с астрономия, химия, физика, история, езици. Важното за него беше да поема информация, за да съществува.

Стресна го гласа на Теодора.

– След секунди излизаме от тунела. Пригответе се! Ще усетите леко замайване от отскока.

– Не бях виждал такава абстрактна красота – каза Пламен. Пътуването и излизането от тунела ни представи една невероятна картина. Не знам дали  си въобразявам, но виждам стотици непознати цветове, които се преливат един в друг.

Пред тях се появи многоцветна спирала. В края си имаше ярка светлина, отстрани на  която  изникваха безброй цветни  пипала.  През време на пътуването си виждаха как черната дупка поглъща звезди и цели галактики. Видяха пред себе си огромни облаци препълнени с нови звезди.

Пред тях вече се появи  галактиката Риа. Тя  беше със спираловидна форма и с дълги вретеновидни ръкави. В центъра   на галактиката забелязаха черно око –  всъщност беше  чудовищната черна дупка, от която излязоха. Тя се хранеше с газ и  прах, както и  с някоя нещастна звезда, която изчезваше в небитието.  Виждаха се червените спирални ръкави, които бяха сътворени  от новородените звезди. По-старите групи звезди бяха сини.

Пред екипажа се разкриваше невероятен пейзаж – облаци от газ и прах образуваха хълмове и долини. Бяха впечатлени не само от фантастичните миражи, но и от необятния Космос. Гледката ги завладяваше, объркваше сетивата им и всичко изглеждаше като нереална картина на абстракционисти.

В центъра на галактиката имаше червеното джудже, което не излъчваше голяма топлина. Виждаха изригванията му. Беше като огромен казан, който изхвърляше навън съдържанието си. Отвсякъде изригваше червена лава. Отдалеч погледнато излъчваше светлина, защото имаше силна магнитна активност. При изследванията, които екипажът беше направил преди да тръгне, планетата Трин беше на много близко разстояние до звездата. Едната ѝ страна беше обърната винаги към червеното джудже, а другата винаги беше в сянка. Това се получаваше, защото планетата беше прекалено близо до звездата и гравитационното притегляне на слънцето може да завърти Трин само от едната страна, подобно на Луната. Въпреки атмосферния колапс, според учените на нея имаше ветрове, които биха могли да разпределят горещината по-равномерно. Планета, движеща се толкова близо до звезда има огромна ултравиолетово излъчване, което стерилизира повърхността и би могло да я направи годна за живеене.  Учените бяха открили, че планетата нямаше озонов слой, който да я предпазва от вредните лъчи на космическите лъчи и въглеродния двуокис, а атмосферата ѝ се беше образувала от радиацията и вредните газове, изригващи от звездата. Според тях, ако имаше живот на планетата, то той би трябвало да наподобява растения, живеещи от фотосинтеза. На планетата имаше особен вид бактерии, които преобразуваха всички микроорганизми, дошли от Космоса. По този начин Трин, както и всички планети в галактиката притежаваха осигурена защита от нашествие на чужди микроорганизми, които биха могли да ги инфектират по някакъв начин.

Следва Глава 3 Полудяването на екипажа

Всички права запазени!

Автор: Десислава Димитрова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е защитено !!