Дневникът: Как да преодолея паническия страх за близките?

Дали това е мисия невъзможна? Страхът за сигурността за близките ви сграбчва и не ви пуска. Не можете да го преодолеете, както другите панически атаки. Не става по обичайните начини. Колкото повече се опитвате да го преодолеете, толкова той става все по-плашещ, нали?

28.03.2017
Откъде идва страхът за сигурността на Боби?
Зададох си въпроса: „Какво ще усещам, ако нещо се случи?“
Получих мисъл прозрение – „Няма да има кого да обичам!“
Защо изпитвам и страх от подобни нещастия, които са застигнали и други жени – д-р Ставрева, Воева, леля Таня – загубили синовете си? Страх, че същото ще се случи и на мен?
Как да преодолея този страх?

Страх, че ще загубя сина си. Нямам този страх за дъщеря ми, въпреки че тя се роди задушена. Едвам я спасиха. Но, при нея няма такова нещо. Защо толкова ме е страх за Боби? Той се роди като по учебник. След ваксина спря да гука, разви сериозен рахит, гърдите и част от черепа му хлътнаха навътре.

Дени разви епилепсия в резултат на задушаването при раждането си. Но там винаги бях сигурна, че ще се справя. Лекарите също помагаха. Имах помощ за неща, с които не знаех как да се справя. А при Боби не знаех какво да правя. В детската градина го гонеха, никой не искаше да се занимава с него. Никой не знае как са се справи с аутизма, за разлика от епилепсията. Не можех да му помогна, издъних се като майка. Не можах да му осигуря детството, което му трябваше. Загубих контрола безвъзвратно. Нямах представа какво да правя. Неговото мислене е коренно различно. Сега се опитвам да наваксам пропуснатото. Но винаги, когато не съм до него, искам да го защитя. Всъщност от какво се опитвам да го защитавам?
Винаги съм разчитала на някого за помощ. В случая хората нямаха решение и аз си осигурих стряскащото тревожно разстройство.

СТРАХЪТ ЗА БОБИ СИМВОЛИЗИРА НЕЩО ДРУГО И АЗ ЩЕ РАЗБЕРА КАКВО!
Започнах да си давам сметка, че този страх не е насочен към него. Но, през всички години си насочвам енергията натам и съответно се случват инциденти с него.

Дали вината, че не съм се справила не предизвиква този страх? Дали не искам всичко да контролирам и не давам възможност на другите около мен да мислят самостоятелно? Всеки сам определя приоритетите си в живота. Не мога и не трябва да контролирам всичко. Защо е това желание за контрол?  Аз виждам себе си в Боби. Какво се е случило? Не съм успяла да контролирам дори себе си. Не съм направила нещо, с което съм предизвикала някаква трагедия. Било ме е страх да действам. ИЛИ НЕЩО ДРУГО. В момента просто анализирам. Но причината може са е съвсем друга.

Страхът за сигурността на дете идва от неусъществения контрол

Започнах да си давам сметка, че винаги съм проявяла особена загриженост към близките си. Досега си мислех, че децата ми не могат да се справят сами в живота. Винаги им казвам какво трябва да направят, за да са добре. Разбира се това е моята гледна точка. Мислех си, че щом така съм решила, значи това е най-правилното решение. Същото го правя и като решение на някакъв проблем. Има само едно решение и то е това, което аз съм дала. Не възприемах нищо друго освен него. Всички трябва да живеят по начина, по който аз съм определила. Не вярвах на децата си, опитвах се да ги накарам да мислят като мен. А, те си имат свой собствен живот. И защо реших, че винаги съм права? Защо реших, че Боби не може да се опази сам?

Знам защо – внушението от другите, че едва ли не е малоумен и няма инстинкг  за самосъхранение и вечното ми желание да контролирам всичко и всеки. Щом контролът се изплъзва от ръцете ми, винаги се появява този панически страх, който ме сграбчва за гушата. Трябва да дам възможност децата ми да проявят своята индивидуалност. Те не са аз. Ако някога някъде аз съм се издънила, това не означава, че и те ще го направят. Аз не успях да опазя себе си – преди много години ме бутна кола. Отървах се само с сериозна уплаха. Не успях да опазя брат ми. Претърпя сериозна катастрофа, от която загуби зъбите си и носът му беше счупен на няколко места. Той беше на 9 години, а аз на 16. Вместо да го наглеждам, излязох на разходка с приятелка. Когато се върнах в къщи, звънна телефонът. Обадиха се от Пирогов и ми съобщиха, че брат ми е бутнат от кола и е в критично състояние, но е в съзнание и няма опасност за живота му.  Отидохме с моята приятелка и го видяхме – цялото му лице беше обезобразено. Аз бях виновна, че беше в  това състояние. Не го опазих!

От малка се бях научила, че трябва да се грижа за него и за всички в семейството ми. Бях на 9 години, когато майка ми отново влезе в болница, за да й направят изследвания, свързани с основното й заболяване – анемия. Баща ми винаги се прибираше много късно. Имаше и дни, които въобще забравяше да се прибере. Пиеше редовно, явно имаше някакъв проблем, който аз не разбирах.  Майка ми ме помоли да се грижа за брат ми и за домакинството. За мое голямо учудване, баща ми в този период се прибираше навреме всеки ден. Явно беше свикнал майка ми всичко да прави и прехвърли отговарността на 9 годишната си дъщеря. Даде ми заплатата си и ми каза да я разпределя така, че да имаме пари, докато майка ми излезе от болницата. Тогава тя щеше да вземе своята заплата. Разпределих парите, давах му толкова колкото му трябват да напазарува. Вечерно време той готвеше, аз му помагах – сервирах , отсервирах. Баща ми беше съвестен, изпълняваше стриктно неговите задължения. Моите бяха да разпределям парите и да се грижа за брат ми. Водех малкия на детска градина, взимах го, четях му приказки. Това нещо си остана и занапред – реално аз отгледах брат ми. Грижех се за него, когато нашите бяха на работа, помагах му да си пише домашните. Бях мамината отмяна за всичко. Поех една прекалено голяма отговорност за крехката си възраст.

Трябваше да го пазя от всичко и от всеки. Майка ми също много се страхуваше за него и винаги ми казваше. „Аз много разчитам на теб.“ Тя беше изпаднала в дълга депресия, заради отношенията й с баща ми. Не се разбираха, караше му не, че не се прибира навреме, че пие, че вечно го няма, когато тя има нужда от него. Чувстваше се недооценена и пренебрегната. А брат ми просто беше различен – много палав и редовно си ходеше с рани. Затова тя се страхуваше за него, защото вечно си намираше инциденти и злополуки. Явно успя освен отговорността за него да прехвърли върху мен и своя страх.

Аз имах нужда от приятелките си. Веднъж не го взех с мен и той да вземе да излезе от вкъщи, да пресече улицата по диагонал, защото така му било по-удобно и да го бутне кола. Не го опазих! Изгубих контрола върху неговото отглеждане!

Може би, ако му бях обяснявала повече нещата, нямаше да се получи така. Винаги и аз и майка ми му казвахме какво трябва да направи, как да избягва опасностите. И винаги беше от нашата гледна точка. А, той си имаше свое мнение по въпроса и каквото му се казваше, се чувстваше длъжен веднага да го тества и съответно си навличаше беля след беля.  Скачаше от инцидент на инцидент, от злополука на злополука.

Не му позволявахме да пробва каквото й да е, за да не се нарани. Резултатът беше постоянни наранявания, защото той не беше съгласен с нашето мнение.

При моите деца практикувах същото. Когато не можех да ги опазя, идваше познатото чувство, че не съм се справила и съм загула контрола. Това бяха обикновени рани, които има всяко дете. Дъщеря ми бързо ми показа, че трябва да престана да й се меся и да я наставлявам. И тогава пренесох цялата си енергия върху сина ми. Брат ми порасна, има си свое семейство. А аз трябваше да продължа да се грижа за някого. И за кого?
За дете с разстройство от аутичния спектър. Тук можех да се разгърна и да внушавам на воля това, което мислех за аутизма, внушено ми от другите. Явно успях да предам мойте страхове на Боби, както майка ми навремето предаде своите на мен. В резултат, детето стана изключително неуверено в себе си. Отчасти това го имаше и при дъщеря ми.
Осъзнах само едно – трябва първо да се справя със собствените си демони и тогава да помогна на децата си да преодолеят страховете, които съм им вменявала без да искам.

Досега само си разсъждавах, без да направя нищо, за да си помогна. Намерих много причини за моите страхове и ограничения. Но дотук. Нямах решение.

Вече започвам да си правя план за действие. Щом съм намерила причината за нещо, ще реша проблема. Повече няма да отлагам.
Заключение:
Паническия страх зя сигурността на Боби идва от вината, че не опазих брат ми от катастрофата и страхът на майка ми за неговата сигурност. Оттам идва и желанието за контрол. Аз бях поела отговорност, която не разбирах.

Решението:
Проблемите, с които трябва да се справя са:
Да преодолея вината, че не съм опазила брат ми и съм загула контрола върху ситуацията.
Да простя на майка ми, че ми е внушила нейните страхове.
За разбера, че не мога и не трябва да контролирам всичко и всеки.
Да приема, че има и други възможности, освен това, което аз мисля. Мисленето ми е безкрайно ограничено.
Започвам с вината…Все още не знам как, но ще го направя, сигурна съм…

Следва:

Дневникът: Какво да направим, за да излезем от дупката на тревожността?

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е защитено !!