ZAGADKATA.INFO

Как да постигнем всичко, което искаме

Нищо не е такова, каквото изглежда…

4 576 година

Това беше последната заповед, дошла от кулата. Холм  беше огромен робот – чистач, който трябваше да унищожи всички останки от себеподобните си.  Беше висок над 30 метра, застанал застрашително в средата на бунището от роботи. Сребристото  му тяло отразяваше слънчевата светлина и на моменти сивият метал придобиваше жълтеникави отенъци.  В очите му се отразяваха купищата метал от полу разглобени неработещи роботи. Той беше от машините, които имаха способността да променят визията си. От човешка фигура можеше да стане всякаква машина за почистване, включително да направи няколко неща в едно. Сега трябваше да извлече мъртвите си другари и да ги натовари върху себе си. След, което да поеме към „Фабриката”. Там цялата метална маса от бунището щеше да се претопи и да се направят нови роботи. Претопените  щяха да бъдат ново поколение киборги, програмирани с много човешки черти, включително да изпитват дълбоки чувства, да страдат, да обичат, да мразят. 

Нещо все не достигаше да се намери идеалната формула за съвършения киборг. Правеха нови модели, след неуспешните опити с тях ги пращаха на бунището и отново и съживяваха. 

От години Федерацията създаваше киборги – полу хора, полу роботи. Това беше организация, която се ръководеше от киборги с  естествен интелект. Беше създадена от човек, който се беше превърнал в машина, благодарение на развитието на неврохирургията и информационните технологии. Преди да почине, основоположникът на Федерацията –  Джон  направил революционно откритие, което изпробвал в последствие върху мъртвото си тяло, с помощта на своите верни помощници – киборги, създадени от него самия. Федерацията имаше една единствена цел – да създаде армия от безсмъртни хора, дръзко съчетание от ум, дух и метал. Вселената беше огромна и завербуването й  изискваше сериозна подготовка.

Малкото останали истински хора бяха заточени на необитаем остров, където от време на време бяха посещавани от представители на Федерацията.  Киборгите до такава степен се бяха превърнали в хора, че вече трудно можеше да се разбере кой е истински човек и кой киборг. Затова хората бяха затворени. 

Холм чу слаби звуци, които идваха някъде изпод купчината метал, кожа и чипове. Звучаха като стенание. Пристъпи една крачка напред и се огледа. Най-отдолу се подаваше ръка. Част от кожата се бе отделила, като под нея се показваха метални кости. Роботът чистач продължи да се озърта и да търси източника на стоновете. Най-накрая намери кой стенеше. Явно останалата част от полулазглобената ръка беше все още жива. Разбута нахвърляните един върху друг роботи и издърпа стръчащия крайник. Изтегли един висок около 2 метра полуразрушен полу-робот, полу – човек.  Нещастникът беше успял да премине почти невредим през  машините, които  се опитваха да смелят повредените киборги. 

          Как се казваш? – попита го Холм.

          Е 3266, но всички в Библиотеката, където работех ми казваха Дик – отговори  полусмазаният робот и погледна  Холм с едното си здраво око. Другото беше излязло от очната ябълка и висеше  на една пружина, която се подаваше от кухината.

          Как успя да преминеш през цедката Дик? – Холм още не можеше да повярва, че новият му познайник беше успял да оживее. Въображението му беше доста будно и веднага си представи опашката от човекоподобни фигури, която се виеше някъде в далечината. Тези, които бяха най-отпред влизаха през една огромна порта, качваха се по стълба  на върха на, която имаше нещо като фуния, продължаваща във формата на широка тръба. На другият край  на тръбата имаше втора фуния, от която излизаха купчина метални ръце, крака, глави и части. Чистачът потрепери от видяното и насочи вниманието си към Дик.

          Не знам. Нямам никакъв  спомен какво се случи. Единствено си спомням как стражите дойдоха в Библиотека и ме отведоха. Оставиха ме в  в една празна стая,  без да знам какво бях направил и какво ме очаква. След това ме поведоха нанякъде… После ми причерня и … се събудих на бунището.

          Имаш доста за ремонтиране, ще те заведа при Клио – въпреки, че беше от  последните модели чистачи, които бяха лишени от човешкия интелект, Холм  притежаваше разум и чувства, които му бяха инсталирани допълнително  от  човек, шеф на бунтовниците, който ръководеше малкото останали хора, които бяха заточени на самотен остров. 

 Холм тръгна, а след него Дик влачеше полусмазаните си крака. Вървяха бавно като на моменти чистачът заставаше на едно място и изчакваше разнебитения си другар. Зловещото място вече беше доста зад тях. Стигнаха до брега на едно огромно езеро. Някъде в далечината се подаваше призрачна кула, която сякаш беше поникнала от нищото. Холм започна бавно да се преобразява в нещо между бронетранспортьор и  лодка.

          Карета ви очаква, Сър! – опита се да се пошегува Холм.

Дик не чака втора покана. Пъргаво се покачи върху новото си превозно средство. Холм цепеше водната шир, пред него и зад него се образуваха големи вълни. Езерото отразяваше лилаво-оранжеви цветове на залязващото слънце. Наближаваха до високата кула, която стоеше като самотен войн в средата на цветното вълшебство. Със всеки изминал метър пред  двамата другари се разкриваше една приказна гледка – малък остров, върху който се беше настанил старинен замък, чиято кула следваха двамата роботи. В покрайнините имаше гъста дървесна растителност. Островът беше замък или замъкът беше остров. Най-после стъпиха на сушата. Вървяха  в унес, докато пристъпваха по каменната пътека, която водеше навътре в замъка.

          Какво е това място, Холм? – Дик не можеше да откъсне очи от пурпурните води, сред които величествено се извисяваше самотния остров.

          Това е остров  Плит, тук е домът на бунтовниците. Федерацията ги заточи далеч от света, на този необитаем остров. Веднъж в седмицата идва товарен кораб – робот, който носи храна, вода, лекарства. Хората и техния водач Клио са изолирани от света. Само аз знам пътя . Идвам тук доста често.

          Дали ще може да помогне и на мен? – плахо попита Дик, като се опита да сложи на мястото му изскочилото си око.

          Спокойно – небрежно отговори Холм. Скоро няма да се познаеш, братле. Ще бъдеш чисто нов човек. Опа, извинявай – киборг.

Холм отново беше променил формата си. Сега и двамата приличаха на човеци – доста по високи и по-добре сложени от истинските хора. Ако не беше исполинския им ръст, спокойно можеха да минат за обикновени мъже. Най-после стигнаха до огромна желязна врата, пред която стояха два странни стража – статуи на орли с човешки ръст.

  Потропаха  и зачакаха. След малко вратата изскърца и бавно започна да се отваря. Едно слабичко момиче с вид на момче ги погледна плахо. Беше облечена  с бяла фланелка с къс ръкав, избледнели дънки и кецове. Толкова беше слаба, че дрехите й стояха като на закачалка. Късата й тъмно кестенява коса й придаваше още по-момчешки вид.

          Здравей Жана – каза Холм – Водя този приятел при Клио.

Дик се чувстваше някак странно.  Имаше чувството, че вече е бил тук. Мястото му беше много познато. Беше като дежа вю. Като, че ли се връщаше към някакво минало, което никога не  беше изживял.  Знаеше със сигурност, че идва на острова за първи път.

Жана ги въведе в предверието на замъка, по средата на което се виеше огромно стълбише, което водеше към два полуетажа. Няколко огромни полилеи осветяваха мрачното помещението . Холм и Дик стояха без да мърдат, загледани в тежките червените завеси по прозорците. Чуха тихи стъпки зад тях. Обърнаха се и  видяха да се приближава фигура с черно наметало. На главата си носеше качулка.

          Холм , кой си ни довел?- попита тайнственият мъж.

          Клио, радвам се да те видя – отговори Холм – това е моят нов приятел Дик. Намерих го на бунището. Както виждаш видът му не е за корица на книга. Можеш ли да му помогнеш?

Клио Уилсън отметна качулката. Брадясалото му лице изглеждаше отегчено,  кичури  от тъмната му коса закриваха очите му, останалата част  беше прибрана на опашка на тила. Под наметалото се подаваха  черни обувки, тъмно сини дънки и зелена риза, които не се връзваха по никакъв начин с мрачното му връхно облекло.

          Бих могъл да опитам – Клио погледна изпод вежди Дик, изучавайки го основно. Защо се оказа на бунището? Какво се случи?

          Не помня.  Като се събудих бях затрупан от купчина метални крака и ръце. В този момент, Холм ме издърпа. Нямам представа защо се опитаха  да ме затрият.

          Аз ще ти помогна да си спомниш всичко. Ще ти преинсталирам системите и ще стигна до причината да си в това състояние – Клио продължаваше внимателно да наблюдава робота.

          Не е нужно да ме преинсталираш – отговори Дик. Аз съм създаден с изкуствен  интелект. Мога сам да се преинсталирам и да намеря грешките в софтуера си. Но, не мога да си наместя чарковете, ако разбираш за какво говоря.

          Да, разбрах те, не можеш да си преинсталираш  тялото. Ще ти помогна.

          Жана, приготви стаи за гостите ни. Чакам ви след един час за вечеря.

 Двамата киборги тръгнаха след момичето. Тя показа покоите им и бързо си тръгна. Дик влезе в своята стая. Вратата се тръшна след него. Стоеше сам в тъмното и се чудеше от къде да започне. Трябваше да бръкне дълбоко в подсъзнанието си, за да види какво се беше случило. Беше програмиран да има  чувства и емоции, които сега адски го тревожеха.  Чувстваше се толкова уморен, че направо се насочи към леглото . Искаше малко да отдъхне преди да се види отново с Холм и Клио. Затвори едното си око, другото се опита да го прибере обратно в очната си кухина. Отпусна се и се унесе. Виждаше неясни картини. В един момент някой го гонеше, в друг той преследваше неясен субект. Виждаше сцени, които го плашеха . Беше обявен за враг на своите, висшия съвет го осъди за покушение над себеподобните си. Трябваше да бъде унищожен. Той беше убиец.

Холм знаеше порядките на замъка. Въпреки, че не приемаше храна, беше наясно,  че домакините особено много ценят всички да се съберат в определеното време и да седнат около масата. В тези моменти хората споделяха един с друг на кой как му е минал денят. Обсъждаха важни проблеми, търсеха заедно решенията. Вечерята на острова се беше превърнала в ритуал, дори и за киборгите.

Всички вече се бяха настанили удобно за вечеря. Дик се чувстваше малко като герой  в средновековен филм.

          Е, Дик – започна Клио – разкажи ни за себе си. С какво се занимаваше, преди да влезеш в мелачката за роботи.

          Бях библиотекар. В паметта си имам огромна база данни от книги. Много от книгите вече ги няма на хартия. Моят вид е  създаден да помага на четящите чрез проекция на отдавна забравени вуртуални книги.

          А, какво направи, за да си докараш гнева на себеподобните си – в разговора се намеси жена с дълга до кръста руса къдрава коса.

          Елза – не му досаждай – стрелна я с сериозен поглед Холм.

          Няма проблем – Дик намести лявото си рамо – Не помня много, но мисля, че софтуерът ми  се е повредил. Заловиха ме, обявиха ме за враг на обществото. Малкото, което си си спомням, е че опитвайки се да избягам, убих няколко киборга. Имам пропуски в паметта, след като ме арестуваха, имах удоволствието да се видя с Роботник, киборгът който управлява Федерацията. Не знам дали е истина, но за него се носят легенди. Една от тях е че, това е самият Джон  Смит – човекът, който е основал всичко. Та, той ми каза, че имам сериозен дефект в системите и че трябва да бъда претопен, защото със всеки изминал ден ставам опасен , както за себе си, така и за себеподобните си. Имам някои мъгливи спомени как чупех всичко около себе си, държайки в ръката си част от главата на един робот – домашен помощник.  Доброволно отидох в „Мелачката”, защото ме беше страх, че започвам да полудявам и губя контрол върху себе си. Останалото го знаете.

          Сега да не вземеш да ни изпотрепаш всички – опита се да се пошегува Клио.

          Силно се надявам да не стане така –отговори Дик. Всеки свободен момент изследвам системите си и ги препрограмирам. Не виждам заплаха.

Дик слушаше новите си приятели и се опитваше да попие всяка чута информация. Отговорът на въпроса какво се беше случило беше на път да се разкрие. Трябваше да преразгледа системите си и да намери отговора. Може би затова беше арестуван. Може би… Изправи се, поклони се на приятелите си и помоли за извинение с презумпцията, че е много изморен и иска да си почине. Прибра се в стаята си, пусна  плътните завеси, за да не го разсейва лунната светлина, седна на леглото с кръстосани крака и се зае да порови в паметта си.

          Какво става, Дик? – чуваше някъде в далечината женски глас. – Събуди се, Дик, ти можеш! Събуди се по дяволите. Всичко му беше като в мъгла, виждаше неясни фигури. Не можеше да прецени какво се случва и къде се намира. Гласовете ставаха все по-далечни и неразбрани. Унасяше го в приятна забрава. След това отново идваше в съзнание от виковете на жена. – Дик, не умирай. Аз те убих, аз съм виновна. Върни се, не умирай, Дик, моля те!

          Съжалявам госпожо Питърсън, съпругът ви е мъртъв – явно не беше съвсем умрял, щом чуваше това. Амалия беше покрила с тялото си неговото и се давеше в собствените си сълзи. Кръвта му беше по ръцете й. Не, може да е мъртъв. Събуди се Дик, събуди се…Амалия плачеше без глас.

          Моите съболезнования, госпожо Питърсън! – Дик видя как елегантен мъж помогна да жена му да стане. Съжалявам за загубата ви! Бих могъл да ви помогна…

          Как ще ми помогнете, г-н Смит? – почти без глас отговори Амалия – Не можете да върнете мъжа ми.

          Всъщност мога, точно затова искам да поговорим. Мога да върна мъжа ви към живота, като му направя ново тяло. Мозъкът му е жив, така че ще бъде  полу робот, полу човек. Ще се наложи да му изтрием спомените. За съжаление, той нищо няма да помни, дори и вас.

          Съгласна съм! Той няма да ме помни, но аз никога няма да го забравя, винаги ще бъда до него.

          Да, така е, животът ви вече няма да е това, което е бил, но… – Джон Смит изглеждаше невероятно слаб в тъмносиния си спортен костюм. Беше като изваден от гангстерски филм – плътно пригладена към тила коса, черни очила. Протегна ръката си, за да се сбогува с Амалия. На ръката му блесна метална гривна със сив оттенък.

Когато Дик се съвзе от току що видяния спомен, не можеше да повярва. Той е бил човек. А, сега е киборг със собствени спомени. Явно не са успели да изтрият цялата му памет. В главата му нахлуха и други спомени. Спомняше си как една жена идваше всеки ден във Библиотеката, как си говореха дълги часове. Казваше се Амалия. Привличаше го невероятно много, беше красива…Той я чувстваше толкова близка, явно и тя имаше подобни чувства към него. В моментите, в които беше с нея се чувстваше различно. Изпитваше чувства, които бяха съвсем нови за него. Не можеше да разбере какво се случва.  Сега си даде сметка, че всъщност Амалия беше неговата вдовица.

Спомените продължаваха да идват един след друг. Дик видя нова сцена. Виждаше  огромна порта, качваше се по стълба  на върха на, която имаше фуния, продължаваща във формата на широка тръба. Влезе вътре и настана мрак… След това видя един огромен робот-чистач, който събираше останките от разрушени метални хора.

Вече знаеше всичко. Но, нещо не му даваше мира – неговата смърт не беше случайна. Някой го уби. Но, кой? И защо? Не можеше вече да продължава напред. Спомените бяха прекалено живи и не беше сигурен, че ще издържи психически. Реши да сподели откритието си с Клио и компанията.

Дик гледаше невярващо. Току що жена му си призна дългогодишна връзка. Беше измамен, не знаеше на кой свят е. Не стига, че беше загубил живота си, а сега загуби и достойнството си. Чувстваше се неловко. Имаше желание да убие някого, като започне от невярната си съпруга, след това да мине през всеки, който му се изпречи пред очите.

……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………

В централата цареше пълен хаус. Киборги нервно щъкаха напред назад. Роботник беше издал заповед да намерят избягалия от Сметището  полуразрушен киборг жив или мъртъв. За предпочитане да е на части и с изключени системи за самозащита. В чиповете на нещастния беглец  имаше информация, която застрашаваше сигурността на всички киборги, но най-вече на Роботник. Ако модулът попаднеше в ръцете на хората, роботите нямаше да властват над света и всичко, което беше направил Джон Смит щеше да отиде по дяволите. Затова всички трескаво издирваха предателя – дезертьор.

Системите за сигурност вече бяха засекли местоположението на Дик. Замъкът беше обсаден и пиле не можеше да прехвръкне без да попадне в полезрението на човекоподобните метални воини. Въпрос на време беше да превземат острова и да намерят получовека  и неговите приятели. Роботник беше сигурен, че ще успее да препрограмира модула или да го изтрие завинаги от софтуера на Дик. Само трябваше да се добере до него. Беше достатъчно да има 20 метра разстояние, за да може да направи необходимите действия дистанционно.

…………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

Клио и Елза се спогледаха съзаклятнически.

……………………………………………………………………………………………………………………………………………………………

През езерото плаваше огромна платформа, на която беше разположен камионът на Роботник, в който беше разположена цялата му технология. Черен, лъскав, без прозорци, с няколко кръгли антени на покрива, камионът по-скоро приличаше на Ноевия ковчег в извънземен вариант, отколкото на превозно средство. Малко му оставаше да се вдигне във въздуха. Като доближиха замъкът, платформата се трансформира в нещо като самоходен мост, през който мина камиона. Роботник настрои техниката да локализира къде се намира Дик. На екрана се появи мъничка червена точка, която се движеше бързо. Насочи мултирефлексорния лъч, за да изключи модула, но се оказа пред сериозен проблем. Модулът беше заключен. Не можеше да направи нищо – нито да го препрограмира, нито да го изключи. За секунди изпадна в неведение, но бързо се върна в реалността, вече с решение. Дик трябваше да умре. Не можеше да препрограмира избягалия киборг, но можеше да промени системите на всеки останал робот в близост. Холм беше идеалния вариант да унищожи надвисналата го опасност в лицето на Дик.

Амалия се опитваше да се спаси от Холм, бягаше като отвреме на време поглеждаше назад. Холм бързо я приближаваше. Беше на няколко метра от нея. Чудеше се накъде да поеме, видя пред себе си огромна дървена врата.  Холм беше изостанал. Сега беше момента да се скрие от металното чудовище, което я преследваше. Запъхтяна протегна ръката си. Докосна дръжката. В този момент усети пробождаща болка в лявата ръка. Причерня й. Земята се олюля под краката й, бавно се свлече, вече нищо не виждаше. 

Холм беше изпълнил мисията си. Като видя, че Амалия лежи на пода безжизнено, бавно се отдръпна и насочи локаторите си към местоположението на останалите.

…………………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

Дик държеше ръката на жена си, Амалия все още беше в безсъзнание, но вече дишаше нормално. В един момент цялото й тяло започна да се тресе. Лицето и ръцете й побеляха. От устата й излизаше пяна. Дик сложи ръката си под главата й, разкопча първите няколко копчета на ризата й. Не беше си представял, че ще види как жена му умира. “Не може това да е края. Трябва да я спася!” Мислите на робота препускаха като волни жребци през прерията. Докато той ровеше в паметта си, с надеждата да намери някакво решение, Амалия започна да се влошава. Лицето й стана още по-бяло, тялото й се гърчеше в предсмъртна агония. В този момент се приближи Жана – момичето с момчешки вид. Носеше малко радио, от което звучеше някаква бавна песен. 

 Започна тихо да припява на певицата. Гласът му ставаше все по-силен и по-настойчив. Това беше тяхната песен. Пееше колкото глас му държи, от очите му се стичаха сълзи, пред очите му минаваха сцени от живота им. Тази песен звучеше на първата им среща, чуха я и когато се разделиха. Явно и жена му преживяваше същото, независимо, че беше в безсъзнание. Дик продължаваше да пее, загубил всякаква надежда, че съпругата му ще се върне към живота.

Дик се беше свил на пода, прегърнал жена си. Придърпа тялото й към своето още по-силно, като че ли тя щеше да си тръгне отново. 

Спомените и на двамата се върнаха към онзи момент, когато се разделиха, слушайки тяхната песен.

В ресторанта бяха само двамата. Празнуваха годишнина от сватбата си. Заглушена музика, свещи, вино…идилия. Започна тяхната песен. Танцуваха, вплетени един в друг. Всеки имаше новина за другия. Сега беше момента да й каже, че Джон Смит- шефът му му е възложил секретна задача, за която трябваше да се подложи на доброволна самоизолация за няколко месеца. Амалия го погледна и рязко се отдалечи от него.

Амалия се отдръпна от него. Очите й бяха пълни със сълзи.  Седна на стола и се загледа безцелно в далечината. Не можеше да повярва. Това беше краят на връзката им. Стана и бавно се отдалечи. Трябваше сама да се оправя занапред като самотна майка. Това беше нейната новина, която така и не сподели с Дик. 

Така се разделиха – Амалия с огромна горчивина и несигурност за нея и детето, а Дик – обиден на отношението на жена му, чувствайки  се изоставен и отхвърлен. 

Не след дълго Амалия направи спонтанен аборт. Реши да отговори на напористия шев на Дик, който от доста време й предлагаше да стане негова лична асистентка. 

Двамата пееха песента, вкопчени един в друг. Преживяваха последната си среща отново и отново. Всеки обясняваше как се е почувствал. Осъзнаха, че и двамата не бяха прави. Разбраха, че са се държали като малки деца. Молеха се взаимно за прошка. Бяха трогателна картинка. Клио и Жана стояха отстрани и ги наблюдаваха. Дик беше прегърнал съпругата си, силно я стискаше, не искаше да я загуби отново. В този момент тялото й започна отново да се тресе. Киборгът се отдръпна неволно. Чу гласът на Клио.

…………………………………………………………………………………………………………………………………………………………

Дик се опита да си спомни какво се беше случило. Известно време стоеше без да мърда, загледан в една точка. Пред очите му изникна картина: На главата си имаше шлем, от който стърчаха жици, седеше в дълбоко кресло, ръцете му бяха „оковани” за стола с метални гривни. На огромен екран срещу него се сменяха различни сцени, в които той беше главния герой. За части от секундата видя как неговият шеф подготвя собственото му убийство. Изведнъж всичко изчезна, стана му топло, през тялото му започнаха да преминават иглички. Чувстваше се празен, нямаше мисли, нямаше спомени, нямаше нищо.

Още не се беше съвзел и в главата му нахлу следващия спомен. 

Беше вечер, двамата с Амелия се разхождаха на пристанището. Бяха решили да си дадат още един шанс. Бяха скъсали и двамата се чувстваха ужасно. Искаше да й каже толкова много неща. В този момент чу изстрел, изведнъж усети пробождаща болка рамото. Несъзнателно се хвана за болезненото място,погледна ръката си беше цялата в кръв. Още един изстрел проглуши ушите му, някой стреляше съзнателно по него. Свлече се бавно на земята. Стана му топло, имаше усещането, че светът се върти около него. Чуваше виковете на Амалия. Изведнъж стана тихо и тъмно. Вече никой не викаше, нищо не се случваше.

……………………………………………………………………………………………………………………………………………………….

Дик, Клио, Амалия, Жана и Холм говореха въодушевено. Бяха седнали на градински столове от ратан, насред поляна с ниско постригана трева. В далечината се виждаше замъкът. Изкусно аранжираните цветни лехи ги караха неволно да се усмихват. До тях се приближи домашният помощник. Видът му беше по-скоро като на робот-разрушител, отколкото на робот, носещ чай. 

Роботник се поклони, отдалечавайки се. Беше зает с образа, който се прожектираше в главата му – боен танк, който помита всичко по пътя си.