10 глава – Нещо се случва…

Бурята вече беше преминала. Новосъздадените божества излязоха  от кораба. Не можеха да се насладят на гледката, която се откриваше пред очите им. Бяха на невероятно красивата лагуна, която им вдъхваше сила, спокойствие и ги изпълваше с енергия. Вървяха и вдишваха с пълни гърди от свободата. Знаеха, че могат всичко. Бяха господари на миналото и бъдещето. Единственото, което ги отличаваще от техния водач, беше че те не се нуждаеха от космическата енергия и водата, за да съществуват. Бяха просто хора, които придобиха безсмъртието. Всеки от тях си имаше и своите силни и слаби страни. Заедно с Ран вървяха по брега и не можеха да откъснат очи от  лазурната синева на океана. Пясъкът докосваше краката им, водата нежно ги галеше, вятърът закачливо си играеше с косите им, слънцето ги обсипваше с топлина. Беше невероятно – като в приказка…  Но, не знаеха, че много скоро планетата ще ги подложи на сериозно изпитание.

 

– Ран – каза Бисер, трябва да оставим кораба и да се поразходим наблизо, за да опознаем новия си дом.

– Това е добра идея – каза Пламен.

– Аз мисля, че трябва да опознаем цялата планета – каза Ран. Не е лошо след като разгледаме лагуната,  да се върнем на кораба и да започнем обстойно изучаване на всички ресурси, с които разполагаме. Да наблюдаваме какви са природните особености. Преди да ви събудя станах свидетел на страшна буря. Ако попаднем в сърцето й, има опастност да ни отнесе някъде в нищото.

– Много си предпазлив – нервно каза Теодора. Нали вече сме безсмърни, от какво да се притесняваме.

-Това, че си безсмъртна, не означава, че не можеш да подаднеш в капан, от който да ти е изключително трудно да излезеш – тихо каза Антон. Ран е прав, трябва да сме предпазливи. Може да имаме огромна сила, но все още не сме се научили да я овладяваме.

 

Вече доста се бяха отдалечили  от кораба. Навлядоха навътре в сините гори. За разлика от приказния бряг, тук беше меко казано призрачно. Дърветата поклащаха клони, вятърът свистеше между листата и петимата чуваха странни звуци, които им наподобяваха виене на вълци. Чудеха се дали има някакви живи същества на планетата. Знаеха от Ран, че коренното селение отдавна е в миналото. Цялата цивилизация, която е живяла тук е загинала. Въпреки всичко продължаваха да навлизат навътре. Воят се усилваше. Започна да ги измъчва нечовешки страх. Чудеха се какво толкова може да им направи този вой и защо се страхуваха. Знаеха, че са безсмъртни, и както каза Теодора нищо не може да ги убие. Или не…

 

Теодора вървеше най-напред. Като, че ли тя беше най-смела и не се притесняваше какво може да се случи. Небето отново стана тъмно, задуха вятър, изведнъж стана ненормално студено. Петимата имаха чувството, че всеки момент дърветата ще им паднат върху главите. Лияните се опитваха да обвият краката им. Дърпаха ги надолу в пясъчната почва. Земята под краката им се местеше, краката им затъваха все по-дълбоко. Беше им трудно да вървят. Като, че ли нещо се опитваше да ги вкара под земята. Бурята наближаваше и имаше опасност да бъдат засмукани от идващото торнадо. Трябваше бързо да намерят подслон. Иначе не се знаеше какво можеше да стане. Нямаше да умрат, но непознатите сили на планетата можеше да ги изпратят директно в космоса. А, идеята да се лутат вечно в космическото пространство не им харесваше. Всички бяха хора и имаха нужда от дом и сигурност. Много от чисто човешките качества бяха останали. Ето затова Ран искаше да са по-предпазливи.

 

Единствената жена в екипа въобще не вярваше на тези неща. Не се страхуваше от нищо, тя беше безсмъртна и това беше най-важното. Смяташе, че Ран си придава голяма важност. Да, той беше техния водач, но в нея дремеше изследователски дух и беше готова на всичко, за да изпробва новите си умствени и физически способности. Но има една земна приказка „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне.” Докато вървеше, Теодора имаше чувството, че невидими ръце се опитват да я вкарат под земята. Беше решена на всичко, за да види какво ще стане. Реши да се остави на тези сили.

 

Беше на доста голямо разстояние от приятелите си, които изоставаха значително. Чуваше как Ран им казваше, че трябва да се намерят място, където да се подслонят от бурята. Като, че ли някой й беше промил мозъка. Не правеше никакъв опит да спре и да ги изчака. Изведнъж няколко лияни се обвиха около краката й. Дърпаха я надолу. Все повече потъваше в подвижните пясъци. В този момент дойдоха и другите. Видяха какво се случва и започнаха да правят всичко възможно да я освободят. Но, земята беше на друго мнение. Беше си намерила нещо и си го искаше. Теодора бавно потъваше. Крещеше с всичка сила, опитваше се да се хване за най-близкото нещо което намери, но безузспешно. Нейните приятели бяха блокирани. Не можеха да направят нищо, за да й помогнат. Имаха чувството, че някаква сила нарочно ги държеше далеч от тяхната капитанка. Бяха безпомощни. Виждаха какво се случва, но не можеха да реагират. Гледаха и не можеха да повярват на очите си. Теодора потъна напълно в подвижните пясъци, изчезна в земните недра. В този момент времето се оправи, червеното слънце отново изгря, стана топло, небето се проясни.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

error: Съдържанието е защитено !!